— Бихте ли споделили блюдото ми? — повтори той с надежда.
Едва след няколко секунди Розалин се съсредоточи и разбра за какво блюдо й говори. А, да, това, което през Средновековието е минавало за чиния — кората на голям самун стар хляб. Изстъргвали са по-меката част от хляба и са сервирали в него, а дамите и господата често са ги споделяли. По-галантните кавалери дори са хранели дамите с най-вкусните хапки от ястията.
Така се бе разсеяла, че не бе усетила кога са поднесли вечерята. По типично средновековен маниер, масата бе затрупана с храна. Но за историците не беше тайна, че начело на празненството тази вечер е стоял лично херцог Уилям. Бе известно и какво се е случило по време на пира.
Пред никого не можеше да спомене, че в момента „Мора“ се е отклонил от курса и е далеч от останалите кораби. Предишният английски крал, Едуард Изповедника, бе разформировал постоянната флота, патрулираща Ламанша заради големите разходи по поддържането му. Ако това не бе станало, или ако Харолд Годуайнсън бе оставил част от корабите си, преди да разпусне флотата на осми септември и да вземе половината бойци със себе си в Лондон, тя щеше да е наистина угрижена. Но бе наясно, че „Мора“ не е срещнал никакви трудности по самотния си път, бе преминал Ламанша без охрана и се бе присъединил към нормандските съдове на сутринта.
Не личеше Уилям да е забелязал, че корабът му е в опасност. Според всички описания на този епизод, той запазил хладнокръвие и се веселил на пищното тържество, което бил подготвил. А тълпата на борда несъмнено се забавляваше, нетърпелива да пристигне и да се нахвърли срещу англичаните след месеци очакване.
Розалин би предпочела около нея да няма много хора, когато е в толкова лошо настроение. Но нямаше къде да се скрие. Каютите бяха малобройни и дори щяха да спят на палубата, ако изобщо си наложеше да мигне през нощта. А и сър Рейнар още очакваше отговора й.
Този път успя да се усмихне приветливо и тя отвърна:
— За мен ще бъде удоволствие да…
Толкова успя да каже, преди Торн да се намеси със своето мнение по въпроса:
— За теб ще бъде по-здравословно, Дьо Морвил, ако се храниш сам. Аз се грижа за дамата и нямам нищо против да споделя компанията й… или каквото друго ми предложи.
ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ПЕТА
Още с влизането им в палатката Розалин се нахвърли срещу Торн и едва не закрещя:
— Не съм виждала по-нелепа демонстрация на „мъжественост“, толкова ненужно и собственическо държание. Не ти ли хрумна, че сър Рейнар може да се обиди и веднага да те предизвика на дуел?
С часове бе чакала да излее яда си, а това още повече го усили. Но не успя да остане насаме с Торн, след като той бе прекъснал разговора й с Дьо Морвил.
Вече се бе зазорило. Корабите безпрепятствено навлязоха в залива Певънзи. За да подсилят старата римска крепост, войните започнаха изграждането на вътрешно укрепление. Розалин би могла да им съобщи, че напразно хабят усилията си, тъй като ще се вземе решение, че Певънзи е прекалено открит за нападение и флотилията на норманите ще отплава на изток към Хейстингс.
Но такава заповед още не бе дадена. Издигаха се палатки и тя настоя Гай по-бързо да разпъне тяхната, макар и не за дълго, за да каже на Торн какво мисли за снощната му демонстрация на деспотизъм. Докато траеше напрегнатата сцена, тя се боеше, че мъжете всеки момент ще извадят мечове. Точно това я разяри, но не смяташе да му го признае.
— Даваш ли си сметка, че почти го заплаши? — продължи да го напада тя, крачейки напред-назад. — Учудвам се как не те предизвика на дуел.
Торн скръсти ръце при гърдите си и отвърна с мъжка самоувереност и нахаканост:
— Надявах се да го направи. Радвай се, че аз не го сторих.
— Но защо? — вбеси се тя. — Човекът просто ме покани да споделя вечерята му. Какво по-безобидно от това? Защо правиш от мухата слон?
Той изръмжа:
— Защото не ми харесва, че е влюбен в теб!
Думите му я раздразниха и тя извика с не по-малко жар:
— Ти пък откъде знаеш?
— Гай ме предупреди, че Дьо Морвил го е питал за теб всеки ден от нашето отсъствие. Това е достатъчно красноречиво, Розалин, и на Гай му се е сторило подозрително. Трябваше да покажа на това благородниче, че никога няма да бъдеш негова.
Тя допусна, че е прав. Не й се нравеше идеята сър Рейнар да въздиша по нея в своя век, а тя да се върне в собственото си време. Разбира се, за двайсети век той отдавна ще е умрял. Но не и за нея, щом като разполага с Проклятието на Бладдринкър и се придвижва през столетията.
Независимо, че се е налагало обожателят й да бъде обезкуражен, тя бе отвратена от подхода на викинга. Бе поставил в неудобно положение и нея, и сър Рейнар, и то не само в тази ситуация.