— Добре, забрави за миг сър Рейнар — сприхаво рече тя. — Трябваше ли също да споменеш пред херцога и всички останали, че те е нямало миналия месец, понеже си ме преследвал из околните графства? От твоите уста прозвуча като някаква си ловна експедиция, в която аз съм уловът…
— Дивечът…
— Още по-лошо!
Той вече се усмихваше. Извади късмет, че любимата му не намери в палатката нищо, с което да го удари. В ума й отекна смехът на херцога. Сър Рейнар също бе чул историята и изглеждаше на ръба на отчаянието. А тя се изчерви от смущение.
— Лорд Уилям се интересуваше защо съм отсъствал — напомни й с усмивка Торн. — Сметнах, че тази причина е отлична, тъй като щеше да се досети, че другото ми аз го е разпитвало за теб. А аз наистина те хванах, Розалин, и…
— Бога ми, така е. Но не за това избра нея за извинение. Целта ти бе да го подразниш, че няма шанс да ме спечели, докато съм с теб.
— Не, той вече го беше разбрал. Избрах тази причина заради теб.
— Заради мен? — ахна тя недоверчиво. — Ама как така?
— Нима всички го осъзнаха, а ти не? Даже Дьо Морвил схвана, че ти се обяснявам в любов.
Въпреки че копнееше да му отвърне със същото, Розалин не би му признала чувствата си. Но гневът й в миг се изпари и тя усети неистово желание да се разплаче. Вместо това се хвърли на врата му и го разцелува.
По-добре беше Торн да не знае, че е запленил сърцето й. В противен случай трудно щеше да му обясни мотивите си, когато по-късно го върне във Валхала.
Но точно сега толкова го обичаше, че единственият начин да го изрази бяха ласките. Не бе необходимо да го насърчава, за да им отговори както подобава. За секунди я бе положил на пода на палатката и ръцете му я галеха навсякъде, но малко по-грубо от обичайното — толкова силна страст бе разпалила в него.
Розалин я приемаше жадно, самата тя гореше от болезнено желание да се слее с него. Очевидно това искаше й той.
Нетърпеливо разсъблече нейните и своите дрехи. Навярно облеклото им се поразкъса тук-там, но тя не забеляза. А и не я беше грижа. Целуваше, милваше или хапеше всяка част от тялото му, която се разкриваше пред нея. Накара го да стене. Той я накара да тръпне, когато проникна в нея…
Всичко свърши със същата скорост, с която започна — рязко и бързо, като взрив. Съзнанието на Розалин я върна на земята, но имаше усещането, че е оцеляла след ураган. Засмя се. Веднъж се бе учудила на нечовешката способност на викинга да сдържа емоциите си. Е, достави й удоволствие да научи, че не винаги се справя.
— Това означава ли, че ми прощаваш за лошото според теб поведение?
Тя отвори очи и откри, че се е надвесил над нея и я гледа. По лицето му бе изписано мъжко задоволство, знаеше, че я побърква от възбуда. Тя нарочно каза:
— Не съвсем. Пак ще обсъдим странния начин да изразиш… е, това което каза. Просто в този момент страшно ми се иска да те докосвам.
Той се разсмя:
— Тогава да продължавам?
— Ами… — усмихна му се в отговор тя. — Опитай, пък ще видим какво ще се получи.
Послуша я и изтече много, много време преди тя да помисли за нещо друго, освен за насладата да е с него.
ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ШЕСТА
— Често ми се е струвало, че харесваш тази част от историята.
Откровението на Торн веднага привлече вниманието й. Тъкмо бяха приключили с набързо приготвената храна и Розалин се чувстваше заситена във всяко едно отношение. Дори си мислеше да подремне, преди корабите отново да вдигнат котва.
— „Очарована“ е по-точно — рече тя. И се пошегува — Но да си призная, липсват ми модерните водопроводни инсталации.
Той се усмихна, въпреки че не беше сигурна дали е разбрал думите й. Не си спомняше да му е обяснявала каква роля играе канализацията и че съвременните тоалетни са пример за ползата от нея. Но бе любопитна какво е предизвикало забележката му.
— Какво те накара да го споменеш? — попита тя.
— Ами, не е нужно да се връщаме в твоето време. Нищо не ни пречи да останем тук… ако искаш.
Сърцето й подскочи от радост по няколко причини. Наистина можеха да останат в Средновековието. Не се бе замисляла върху това преди. Но бе възможно.
Ако го направеха, тя щеше да продължи изследванията си и да черпи информация от извора. Щяха да отскочат до осемнайсети век например, за да публикуват книгата й. И понеже до деветнайсети век рядко са издавали сериозни трудове на жени, щеше да излезе под друго име. Но поне щяха да я публикуват, без да се налага да доказва истинността на посочените факти. В онези дни адвокатите не са си пъхали носа в книгоиздаването.