Не виждаше пречки. Но най-вълнуващото беше, че щеше да задържи любимия си.
Той щеше да е доволен в този древен свят, а тя щеше да е щастлива покрай него. От какво точно щеше да се лиши? Можеше да посещава приятелите си чрез меча. Кариерата й… е, в това бе трудността. Цял живот бе работила, за да достигне този пост, преподаването щеше да й липсва. Но ако на везните сложеше живота си с Торн, те натежаваха твърдо в негова полза.
— Ще си построим хубав дом — добави последният, когато не получи отговор. — Уилям ще раздава земя, когато завладее Англия.
— Да, така е, ще бъде много щедър с поддръжниците си — разсмя се от удоволствие тя. — Чудно как не съм…
Спря и изстена. Сети се за единственото, което нарушаваше идиличната й представа. Нали винаги бе считала, че пътуването във времето е прекалено опасно и предизвиква промени в нормалния ход на историята, без дори да разбере човек?
Ето, сега пробваха да оправят нещо, което се бе объркало. Но с всеки изминал ден рискуваха да променят нещо друго. Постоянният им престой със сигурност щеше да повлияе на историята по неизвестен за тях начин. Не би поела такава отговорност, дори за да запази Торн.
— Какво има — попита той, протегна ръка и я погали по бузата.
Розалин едва не се разплака, но не искаше да го обременява с грижите си. Вместо това хвана пръстите му, целуна ги и някак си успя да му се усмихне.
— Нищо — излъга тя. — Идеята е чудесна, но нереална, няма как да се осъществи, разбира се. Ще изменим още повече неща и ще унищожим хиляди живота. Съвестта ми не би го понесла.
Той въздъхна:
— Да, знаех си, че ще кажеш точно това. Но не мислиш ли, че така трябва да стане?
— Какво имаш предвид? — смръщи чело тя.
— Тук си заради меча. Кой ти каза, че това не е нормалното положение на нещата?
Тя поклати глава:
— Дойдох тук по свръхестествен начин, значи не така трябва да бъде. Освен това, ако останем, ще се наложи често да прескачам до моя век, за да проверя не сме ли предизвикали някоя бъркотия. И ако сме… Цял живот ли да прекарам в оправяне на историята?
— А ако не забележиш промени, когато се върнеш? — изтъкна той. — Ще се съгласиш ли, че си родена, за да се установиш тук?
Сега тя въздъхна. Упорството му показваше, че силно го желае, но как да се съгласи?
— Нека ти обясня с пример какво ми предлагаш. Да речем, че се заселим в Средновековието за година и периодично проверяваме дали не сме променили нещо. Откриваме, че всичко е наред и решаваме, че е безопасно да я караме така. Проверяваме след една година, и още след една — светът си е здрав и читав. Но изведнъж след десет или двайсет години всичко се проваля.
Тогава ще е съвсем невероятно да открием причината, тя може да е възникнала в който и да е отрязък от време. Открием ли тогава, че не бива повече да живеем в миналото, как ще се върна в моето столетие? Как ще продължа живота си, когато ще съм остаряла с десет или двайсет години? Не си в състояние да ни прехвърлиш толкова напред, в бъдещето на меча, където да измисля някоя амнезия като извинение за дългото си отсъствие. Разбираш ли ме?
— Да, въпреки че щях да се радвам, ако не се беше сетила за този проблем.
Честно казано, тя споделяше мнението му.
ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И СЕДМА
Отхвърлянето на такава хубава идея ги обезсърчи и развали настроението им за няколко дена напред. После дойде и срещата със сър Джон Дьо Приел, която подсили убеждението на Розалин, че човек не бива да се връща в миналото освен с нормални средства — чрез книги и филми.
Бяха приели, тоест тя бе стигнала до извода, че Торн е виновен за промяната, довела до победата на викингите над Харолд Годуайнсън, вместо до победа на Уилям. Любимият й бе напил сър Джон достатъчно, за да пропусне повторния разпит на шпионина преди да го убият на следващата сутрин. А той е щял да измъкне истината от англичанина, възможността да оправят тази част от историята го доказваше. Но все пак грешаха. Причината не беше викингът. Идеше й да се цапне, че не се бе сетила по-рано. Торн бе част от нормалното стечение на обстоятелствата, формирало нейното време, деветдесетте години на двайсети век. Следователно не би могъл да създаде споменатото противоречие. Пътуването във времето наистина я объркваше. Закле се да положи повече усилия и да разсъди трезво и логично, като запази спокойствие и присъствие на духа.
Един ден сър Джон се качи на кораба „Мора“ за съвещание с Уилям. На тръгване забеляза застаналите на палубата Торн и Розалин и дойде да попита викинга:
— Ти си тръгна, преди крадците да се появят в хана онази сутрин в Дайвз, нали? Сещам се, че те видях там предната вечер.