Розалин схвана връзката между този факт и собствената си съдба доста след заминаването на Уилям и войската му. Тя беше в безопасност на кораба, но Торн напредваше с бойците по пътя, свързващ Хейстингс с град Батъл. Не можеха да го убият, но можеха да го ранят, понеже той щеше да се стреми само да защити херцога, а не да се бие до смърт.
Тя знаеше, че посред нощ съгледвачите на Завоевателя са докладвали за пристигането на Харолд и армията му, че норманите са разтурили лагера и че сраженията ще започнат в девет часа сутринта, тоест след час. Знаеше също така, че англичаните ще бъдат задържани на хълма, където са заели позиции, и че всички атаки на норманите ще бъдат съсредоточени там.
Щом си помисли, че викингът е в опасност, а тя не е до него, едва не полудя от безпокойство. Трябваше да отиде на бойното поле. Лесно щеше да го намери. Битката нямаше да се разпростре дотолкова, че да се изложи на опасност, ако се промъкне наблизо. И щеше да наблюдава Торн.
Да вземе решението беше по-лесно, отколкото да го осъществи. Гай Дьо Анжу бе получил заповед да я охранява и я следваше по петите. И на него това не му харесваше, но се стараеше да не я изпуска от поглед. Приемаше задълженията си много отговорно, откакто миналия път по негова вина едва не пострада.
Розалин не се съмняваше, че момчето предпочита да е в разгара на битката и да пази гърба на Торн съгласно дълга на всеки оръженосец… какъвто той още не бе станал. А ето го тук като неин пазач. Подопечната му не виждаше начин да избяга от него, значи се налагаше да го убеди да тръгне с нея.
Момчето прояви неимоверно упорство и… снизходителност. Естествено, засмя се, когато тя му подхвърли идеята. Най-твърдоглаво отказа да напусне кораба за цял час, дори когато тя го убеди, че е сънувала, че битката ще се състои точно днес. Хората от Средновековието бяха достатъчно суеверни, за да повярват на сън или поличба.
Най-сетне го склони, като погъделичка честолюбието му.
— Ако Англия бъде покорена, тук ще се заселят и други нормани — напомни му тя, — нетърпеливи да чуят за славната битка, с която е спечелена тази земя. Това ще бъде една от най-известните битки в историята, Гай. Не би ли желал да станеш неин свидетел и да разказваш за нея като очевидец? Или ще се наложи да признаеш, че си събирал вестите оттук-оттам?
Той не промени мнението си на секундата, но се беше хванал на въдицата на собствената си суетност. Не след дълго с мрънкане се съгласи да доведе коня си, сигурно единствения останал край корабите. Строго я предупреди, че ще я придружи, но без да се приближават до сражението прекалено много — само колкото да помогнат, когато то свърши.
„Как пък не!“ щеше да му отвърне тя, но се въздържа. Ясно й беше, че момчето няма да устои на изкушението да хвърли един поглед, ако до тях долита звън на оръжия. Права беше. Той се престори на глупав и сякаш не долавяше грохота на стълкновението, чак докато не стигнаха нормандските флангове.
Едва тогава възкликна с преувеличена изненада:
— Ау, колко сме се доближили!
Но не обърна коня си, за да поправят грешката. Седна и зачака тя да започне да го убеждава, че мястото е безопасно. Бедата беше в това, че оттук Розалин не виждаше нищо, освен гърбовете на високите нормани пред себе си, въпреки че битката се водеше по хребета на хълма на който Харолд се бе укрепил. Но на запад се издигаше втори хълм и може би от него Уилям бе зърнал англичаните за първи път.
Така че се обади:
— Прав си. Не мислиш ли, че ей там ще бъдем по-прикрити и ще наблюдаваме, без да ни пречи нещо?
Не се наложи да го увещава повече, за да подкара животното в тази посока. Скоро слязоха и залегнаха в храсталака. Виждаха знамената на Харолд, забучени до самотното ябълково дърво на върха на възвишението — бойния дракон на Уесекс и личния му флаг с изображение на сражаващ се мъж.
Както твърдяха историците, англичаните образуваха непревземаема стена и имаха много силна защитна позиция. Харолд би спечелил войната, ако хората му не бяха разкъсали редиците си, за да преследват отстъпващия враг, загубил надежда да направи пробив. Розалин не знаеше в кой точно етап на битката са пристигнали, но скоро разбра.
— Нашите се оттеглят — измънка Гай обезсърчено.
Така беше, но за нея това беше началото на техния триумф.
— Да, научили са, че Уилям е убит, след като цяла сутрин безуспешно са се опитвали да пробият преградата от английски щитове. Но я погледни там — развълнувано прошепна тя. — Онзи, който размахва боздугана си, е епископ Одо. Той повдига духа на мъжете и ги уверява, че предводителят им е жив и здрав.