— Но англичаните нападат! — изкрещя той, когато те наистина се спуснаха по склона след норманите.
Тя се усмихна:
— Не се тревожи, Гай, в това им е грешката. Ще видиш как рицарите на Уилям се обръщат и ги правят на кайма.
Той слисано я зяпна, когато предсказанието й се сбъдна, но Розалин не забеляза. Беше изцяло съсредоточена да търси Торн и накрая го откри из подножието на хълма близо до Завоевателя. Все още никой от двамата не бе влизал в схватка.
Камък й падна от сърцето. Със закъснение се сети, че съвсем логично викингът ще остане до Уилям и така ще бъде недосегаем за кавалерията. Нали затова бе тук, да открие защо лордът не бе дал прословутата заповед на стрелците си.
Доста щяха да почакат и затова тя небрежно спомена:
— Това отстъпление беше истинско, но ще последват и привидни такива, с все същия изход.
— Откъде знаеш?
— А, нали ти казах, сънувах сражението.
Не беше сигурна, че момчето е повярвало на неубедителния отговор, но сега я гледаше с други очи, впечатлено от обширните й познания върху днешната битка.
— Ще победим ли? — попита колебливо той.
Добър въпрос. Би трябвало да отвърне с „да“, стига само норманите да пуснеха стрелите си. Затова се обади:
— Събудих се, преди да узная, но везните май натежаваха в наша полза.
Гай кимна доволно и пак се втренчи в касапницата. Тя извърна очи от нея и следеше единствено Торн. Много се изненада, когато го зърна да разговаря със сър Рейнар, но не гневно или заплашително. Дори отметна глава назад и се разсмя, а това вече я изуми.
Учудването й беше толкова голямо, че измина доста време преди пак да се съсредоточи върху обстановката. Изведнъж осъзна, че е късен следобед. Във въздуха политнаха стрели. Тя премигна и се взря в другия хълм. Една от тях със сигурност бе улучила Харолд Годуайнсън, както пишеше в хрониките. Розалин трепна. Нормандската конница атакуваше възвишението.
Войната скоро щеше да приключи. Харолд щеше да умре до залез слънце на мястото, което твърдо бе отбранявал от сутринта. На свечеряване нападателите щяха да се откажат да преследват оцелелите англичани и щяха да доведат Идит Лебедовата шия, любовницата на Харолд, да разпознае трупа му. По заповед на Уилям Годуайнсън щеше да бъде погребан на брега, който бе отбранявал. Чак след много години новият крал на Англия щеше да позволи тялото му да бъде пренесено в свещената земя на църквата в Уолтъм.
Историята отново следваше естествения си ход и бъдещето на Розалин щеше пак да си е същото. Не й хрумна какво толкова се е променило, за да предизвика заповедта на Уилям. Но това нямаше значение, щом бяха постигнали желания резултат.
Закле се повече да не прескачат през вековете. Беше много изнервящо, а и събитията твърде лесно се объркваха, без те изобщо да забележат. Ако не разполагаше с историческите книги, които да я насочат към причините за тези промени…
— Да, наистина, подозирах, че ще те открия наоколо.
Розалин и Гай се сепнаха и се обърнаха. Торн се извисяваше над тях и но лицето му се четеше не толкова неодобрение, колкото отчаяно примирение.
Розалин само се усмихна, но момчето започна да пелтечи:
— Господарю, аз… аз мога…
— Не се безпокой, Гай — прекъсна го той. — Не е трудно да се досети човек защо сте тук. Наясно съм как дамата умело се чумери и тормози хората до смърт, докато не получи каквото поиска.
— Тормозя ли? — изсумтя Розалин. — Този път ще направя изключение…
— Все едно, ще бъде безполезно. Как ще ми обясниш присъствието си тук, когато те оставих на кораба?
Тя пропусна въпроса му покрай ушите си.
— Бях сигурен, че ще го направиш — добави викингът. После рече на оръженосеца си: — Скоро ще започнат да издигат лагера, а трябва някой да се погрижи и за ранените. Отиди да помогнеш с каквото можеш. Аз ще остана с дамата.
Гай бързо се измъкна, преди да го сполети гнева на господаря му. Розалин се запита дали ще й се скара сега, когато останаха сами. Но реши, че е малко вероятно. Изглеждаше поуморен, бяха го вдигнали в малките часове на нощта, когато съгледвачите на Уилям; докладваха какво са научили. Ядът му не бе преминал, но явно не се канеше да я грабне пак и здравата да я разтърси.
Торн само каза:
— Готова ли си да напуснеш това време?
Беше по-готова от всякога. Дори за всеки случай бе донесла калъфката от възглавница с принадлежностите си. Но изгаряше от любопитство и не се сдържа:
— Разбра ли какво е изменило нещата тук? Не че е важно, щом като…
— Твоят сър Рейнар предложи да се използват уменията на стрелците по този необичаен начин. Преди да му дам да разбере, че няма да те притежава, той мечтаел единствено за теб. Толкова бил заслепен от любов, че не го било грижа за изхода от битката. Но мислите му отново се прехвърлиха върху военната стратегия. Когато норманите едва не се предадоха, той спомена на Завоевателя за тази тактика, която веднъж видял да се прилага.