Незнайно защо бузите й пламнаха:
— Значи пак аз съм причината… непряко.
— Да, така е.
— Не е необходимо да ми го натякваш. Не съм го насърчавала.
— Няма нужда да окуражаваш някого, Розалин. Трябва само да присъстваш и всеки мъж ще се влюби в теб.
Тя се изчерви още по-силно.
— Е, не е моя вината.
— Не е ли? Не би срещнала Рейнар Дьо Морвил, ако не…
— Добре де! Беше толкова невинна… и глупава грешка… която подкрепя решението ми. По никакъв начин не бива да се намесваме в миналото. Затова ще си взема обратно разрешението да използваш Проклятието на Бладдринкър за пътуване във времето — след като ме върнеш вкъщи, разбира се.
Той въздъхна, взе ръката й и я докосна с устни, преди да признае:
— Очаквах го. Один ме предупреди, че миналото може да не ми хареса.
Тя грубо му възрази:
— Ами, всяка минутка ти достави удоволствие…
— Не, Розалин. Не обичам, когато се тревожиш и ядосваш — отвърна той искрено. — Не бих ти причинил неудобство дори в името на най-доброто сражение.
С думи като тези я предизвикваше да го нацелува, докато започне да моли за милост, но той не й предостави такава възможност. Тъкмо протегна към врата му свободната си ръка и навлязоха в тъмната пустош, която ги изпрати през владенията на времето.
ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ДЕВЕТА
— Не ми се нрави, че ме караш да чакам, Бладдринкър.
Розалин чу дрезгавия глас и се обърна, за да открие собственика му. Бяха се прехвърлили в спалнята й в Кавеноу Котидж. Не би трябвало да заварят друг човек, особено непознат.
Когато видя неканения гост, отпуснал се върху тесния стол пред бюрото й, тя ококори очи и толкова рязко си пое въздух, че се задави и се закашля. За нещастие това накара Торн да я плесне по гърба, без дори да погледне дали не я е съборил. За малко да успее. Изгледа го свирепо, но той не забеляза.
Сините му очи бяха приковани върху фигурата в отсрещния край на стаята и устните му бавно се разтегнаха в усмивка.
— А имаш ли някаква друга работа? — попита той в отговор на репликата й, сетне поразмисли и добави: — Привет, Волфстан. Трябва да се опиташ по-често да ми идваш на гости.
Вторият викинг тихо изръмжа. Той явно беше дух. Розалин бе посетена от призрак, този път истински. И все пак имаше много материален вид, толкова солиден, че краката на крехкия стол се огъваха под тежестта му.
Гъста руса коса падаше през раменете до средата на гърдите му. Очите му бяха толкова тъмни, че бе трудно да се определи цвета им. Беше огромен почти като Торн и мускулите на голите му, сега скръстени на гърдите ръце, изпъкваха. Носеше дреха без ръкави от нещавена черна кожа с дълъг косъм. Същата кожа със сплъстена козина покриваше ръбовете на ботушите. Проскубани ивици от нея опасваха на кръст гамашите му.
Върху писалището зад него лежеше най-огромната и най-грозна секира в света, предназначена да реже глави и крайници. Ако я използваше мъж с много голяма сила, би могла направо да разсече на две човек. А Волфстан Лудия изглежда притежаваше такава сила.
Но Торн се заяде с опасния предмет:
— Я, пак си с онова немощно оръжийце, което Гунхилда ти даде, като загуби своето. Трябваше да я сразиш на момента.
— Да не мислиш, че не съм опитвал? Пробвах всеки път, когато ме привикваше и насърчаваше да те унищожа, преди тя самата да пукне. Секирата е прокълната колкото и меча ти, Бладдринкър. Падаше от ръката ми, щом я вдигнех срещу нея.
— Жалко — въздъхна Торн. — Поне един от нас да бе отнел година две от презрения й живот и да я бе пратил при дяволите, където й е мястото. Щеше да е все някаква утеха.
Волфстан кимна в съгласие и се сопна:
— А ти защо не опита? Не беше под нейна власт като мен.
Другият изсумтя:
— Кой ти каза, че не съм я търсил точно с тази цел? Надявах се, че проклятието ще отпадне след смъртта й, но вещицата бе твърде могъща. И добре се криеше от мен, преди да се отправя за Валхала.
Навярно темата за рая на викингите бе особено болезнена за събеседника му. При споменаването на Валхала той изръмжа и стана, а нещастният стол изскърца при движението му. Волфстан наистина бе як като любимия й и даже по-висок от него.
Протегна ръка към бойната секира — явен знак, че е много разгневен. Розалин се убеди в правотата на предположенията си, когато Торн изведнъж я избута зад гърба си. Тъй като току-що бяха пристигнали, дланта му още стискаше меча и само след секунди двамата мъже вече се сражаваха.