— Къде? В колежа ли? Ти другаде не ходиш. Я се погледни. Прекалено много работиш, Роузи. Имаш торбички под очите. Само ангажименти и никакви удоволствия…
— О, стига. Сигурна бях, че през почивните дни ще се държиш с мен като строга майка и ще ме накараш да проспя половината си престой при теб.
— Майтапиш ли се? Ще те замъкна на всички сбирки, за които се сетя. Една от нас трябва да ти намери мъж. Ще си отспиш, като се прибереш. И вземи го направи. Не искам и следващия път да изглеждаш така, сякаш всеки момент ще се разпаднеш.
Розалин въздъхна.
— Май попрекалих със задачите си напоследък, а и нося в къщи работи за проверка. Но краят на семестъра наближава. Това лято ще си дам пълна почивка в Англия.
— Да бе — отвърна Гейл скептично. Розалин й беше съвсем ясна. — Когато не търсиш нови антики или материали за книгата си, ще се съсипваш от тичане. И кога ще ти остане време да общуваш с хора или да се отпуснеш?
— Ще си почина, обещавам ти. А общуването… Все още не съм готова да рискувам, Гейл. Може би като се върна.
— Ами ако срещнеш в Англия идеалния мъж? Недей да се опитваш да планираш интимния си живот, както правиш с всичко друго.
— Добре, ще подходя без предубеждение — каза Розалин, само за да приключат с темата. — Сблъскам ли се Прекрасния принц, няма да го пренебрегна.
— Честна дума?
Розалин кимна неохотно. В края на краищата, нейната дума нямаше значение. Неколцината мъже, към които не беше безразлична някога, почти не я забелязваха. Освен това, как да се реши на друга връзка, изискваща доверието й, когато Бари го бе унищожил без остатък? Някой ден…
ГЛАВА ЧЕТВЪРТА
— Не мога да повярвам, че го носиш със себе си — отбеляза Дейвид, докато си сипваше шотландско уиски на малкия бар в ъгъла. — Ако ми беше минала мисълта, че ще го направиш, щях просто да го пратя тук, в Кавеноу, за да те чака.
Розалин не смееше да срещне погледа на брат си и затова си играеше с ледените кубчета в чая си.
Не можеше да признае до каква степен е завладяна от меча. Дейвид не би й повярвал, а и тя не знаеше на какво се дължи. Така или иначе, сърце не й даде да остави Проклятието на Бладдринкър в Щатите.
Изпусна първия си полет до Англия, защото на път за летището обърна колата и се върна да вземе оръжието. Пристигна в Лондон ден по-късно. Поради някаква необяснима и за самата нея причина усещаше, че трябва да държи антиката близо до себе си, поне в страната, в която е и тя.
Но брат й заслужаваше някакво обяснение, затова каза:
— Не бих могла да чакам още цял месец до лятната ваканция, за да дойда тук и да го видя за първи път. Не е толкова необичайно, че го донесох със себе си. Като се има предвид колко е ценен и колко ненадеждни са алармените системи — особено моята, която е доста остаряла… Щях да се притеснявам за него през цялата си почивка. Освен това в апартамента до мен се настаняват някакви хора и още не сме се запознали. Камионът с мебелите им пристигна едва преди няколко дни. Знаеш как ме изнервят новите съседи. Не съм сигурна дали се нанася поредният масов убиец или поредната ти най-добра приятелка — продължи тя.
Той се усмихна и вдигна чашата си за поздрав:
— Закачах те, Роузи. Не съм забравил с какво нетърпение го очакваше. Няма да се изненадам, ако всяка вечер го слагаш в леглото си.
Той все още се шегуваше, но беше толкова близо до истината, че тя се поизчерви от смущение. За последния месец на няколко пъти почти го бе направила. Привързаността й към точно тази антика беше абсурдна, даже неестествена.
Притежаваше и други стари оръжия. Предишната перла на колекцията й, великолепна тридесетина сантиметрова кама, датираше от петнадесети век. Канията й имаше две джобчета, с миниатюрни прибори за хранене с дръжки от скъпоценни камъни. Розалин я обожаваше, но, за разлика от Проклятието на Бладдринкър, камата никога не бе предизвиквала у нея такава буря от чувства. За Бога, та тя се отнасяше с меча като със своя рожба — безпокоеше се, когато не бе пред очите й; дразнеше се, ако друг го докосва; страхуваше се да не се повреди или загуби.
Беше в паника почти през целия полет, представяше си, че нехайни товарачи го блъскат напред-назад, въпреки че го бе опаковала с такова педантична грижливост. Митническата проверка се оказа същински ад, защото всеки миг очакваше някой непознат да й нареди да отвори кашона и… но имаше късмет. Мечът премина незабелязан, само един от трите й куфара предизвика интерес. Със сигурност обаче щеше да помоли Дейвид да го транспортира обратно в Щатите с частния самолет на жена си и да си спести повторно кошмарно изживяване.