Дланта му докосна бузата й — нежно както винаги.
— Съдбата ни е отредила да бъдем заедно Розалин. Нужни ми бяха хиляда години, за да те открия и сега няма да те напусна.
Тя затвори очи в отчаян опит да спре сълзите. Това щеше да е последният му допир, последната… О, Боже, защо й противоречеше? Защо просто не приемеше решението й?
— Нищо не разбираш — повиши глас тя. — Настоявам да си отидеш. Чудесно беше да сме заедно за малко, ти наистина си страхотен любовник. Но вече искам да продължа собствения си живот, а ти не можеш да си част от него.
— Ти ме обичаш, Розалин, както и аз…
— Не, не е вярно. Сега стана ли ти ясно? И… не желая нищо да ми напомня за теб, затова ще ти върна меча.
— Розалин, недей!
Но тя се бе навела, за да сложи меча в скута му и го изпусна, когато той извика. В следващия миг и Торн, и древното оръжие изчезнаха.
Тя се взря в мястото, където викингът бе седял. Изглеждаше толкова празно, дори с вдлъбнатинка върху дюшека, която да покаже, че преди секунди е бил при нея. Докосна го с длан и избухна в сълзи.
ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТ И ПЪРВА
След като изгони Торн, Розалин плака, докато заспа. Когато се събуди, не бе в състояние да каже дали е същият ден или следващият. Дълбоката болка беше все още тук — както и брат й Дейвид.
Разтърка очи, за да се убеди, че не й се привижда. Но той не изчезна. Седеше на стол, придърпан до леглото й. Усмихваше й се, всъщност направо грееше, като че ли щеше да сподели чудесни новини и вече трудно се сдържаше.
— Здравей, красавице — весело рече той, протегна ръка и леко стисна нейната. — Добре дошла в света на живите.
— Моля? — премигна срещу него тя. — Да не съм била умряла или нещо подобно?
Той се разсмя:
— Не, но се размина на косъм.
Тя реши, че това е някаква закачка, но не се досети каква може да бъде причината. Затова се престори, че се прозява, облегна се на възглавниците и с отегчен глас измърмори:
— Добре, предавам се. Вярно, уморена съм, но чак пък полумъртва от изтощение? Не, определено не — спомни си за пролетите сълзи и добави: — Но като размисля, сигурно изглеждам по-зле, отколкото се чувствам.
— Надявам се, че се чувстваш по-добре. А изглеждаш страхотно, като се вземат предвид обстоятелствата.
— Като се вземат предвид обстоятелствата ли? Хайде, Дейвид, обясни ми за какво загатваш. Никога не ме е бивало в разрешаването на ребуси, когато едва съм се събудила.
— Хм — замисли се той. — Лекарят каза, че може и да не си спомняш.
Тя присви очи при тази тайнствена забележка.
— Какво да си спомням? Какъв лекар?
— Виж сега, не се притеснявай…
— Дейвид!
— Ама ти наистина не си спомняш, а?
Тя въздъхна:
— Добре, какво е това нещо, което би трябвало да си спомням?
— Роузи, ти беше много, много болна. Госпожа Хюмс била толкова разтревожена, че не само повикала доктор, но ми се обади да дойда веднага.
Тя се намръщи:
— Недей да говориш глупости. Елизабет и Джон Хюмс дори не бяха тук, а в Брайтън — започна тя, но се поправи. — Да не са се върнали?
— Не знам да са ходили някъде наскоро. Но е цяло щастие, че и двамата са били в Кавеноу Котидж. Без тяхната помощ можеше и да умреш.
Тя скръсти ръце на гърдите си и сърдито го изгледа:
— Така. Това е някаква шега, нали? С нетърпение очаквам да стигнем до смешното, така че давай накратко.
— Не е шега — поклати глава той. — И, честно да си призная, направо се поболях от тревога.
— Но защо?
— Прекара тежка пневмония. Беше в безсъзнание цели пет дена, през цялото време бълнуваше и дори имаше халюцинации. Веднъж вдигна четиридесет и един градуса и ни уплаши до смърт. Не позволявах на лекаря да мръдне от леглото ти.
Розалин го зяпна в недоумение и след няколко секунди изтърси:
— Но аз не си спомням!
— Наистина ли?
— Не, изобщо.
— Това е добре за теб — усмихна се Дейвид. — Някои от халюцинациите ти приличаха по-скоро на кошмари.
— Но се чувствам прекрасно — увери го тя. — Съвсем малко съм уморена.
И то заради продължилия дълго плач. Но така ли беше в действителност? Колко време бе минало, откакто бе освободила Торн?
Но внезапно й хрумна друга възможност. Изстина. А ако Торн и тя все пак не бяха успели да върнат точно нейното настояще? Ами ако нещо съвсем незначително трябва да се поправи в миналото? То не би променило живота й драстично, просто би накарало нещата да изглеждат по-различни — достатъчно, за да не помни болестта на онази Розалин, която едва не умряла от пневмония. Както бяха съществували една Розалин, омъжена за Бари, една — с брат моралист, когото не можеше да понася…