Попита подозрително:
— Отговори ми на един тъп въпрос. Не съм омъжена за Бари Хортън, нали?
— Не ставай смешна. Ти не би му казала даже колко е часът. А даже и да го направиш, аз ще го изритам, преди да си е сверил часовника.
Сестра му не сдържа усмивката си.
— Ясно. Вярвам ти. Само проверявах, докато още не сме изоставили темата за нещата, които съм забравила.
Дейвид се разсмя:
— Сигурно оздравяваш. Пак започна с остроумията.
Брат й настоя да не става до края на деня и не прие никакви възражения от нейна страна. И когато докторът дойде да я прегледа, той прибави още две към нареждането на Дейвид. И въпреки че според всички, които се бяха грижили за нея, бе изкарала на легло почти седмица, не беше отпочинала.
Трудно й беше да повярва, че е била толкова зле, а не си спомня дори началото на болестта. Нормално би било да си спомни поне за някакво главоболие, хрема или кашлица. Нищо подобно. Последното, което се въртеше в ума й, бе отпращането на Торн. А този миг за нея щеше да бъде вечно жив.
Разбира се, не бе изключено да е била толкова потисната и унила, че да не помни една маловажната хрема. Според календара обаче, й се губеха още няколко дни, освен боледуването от пневмония.
Да не би след изчезването на викинга да е изпаднала в такава депресия, че да не забелязва обикновените неща от живота? При всяка мисъл за любимия болката отново се връщаше и тя се опитваше да мисли за нещо друго.
В това отношение Дейвид бе незаменим. Помагаше й да не полудее от мъка, като постоянно й разказваше анекдоти или подробности от пътуването си до Франция и запълваше времето й с игри на карти и табла.
Но накрая Розалин се върна към обичайните си занимания, а брат й — в къщата си в Лондон. Сестра му побърза да си запише детайлите от миналото, докато още ги помни. Но искаше и да проучи няколко неща, преди да замине за Щатите. На първо място в списъка й беше пътуване до Хейстингс.
Замина рано сутринта. Беше посещавала местността в миналото, но не и в настоящето и бе любопитна да види какво се е изменило от царуването на Уилям насам. Откри, че не е малко.
На мястото на мочурливата ливада имаше рибарници. Откритите преди пространства сега бяха гъсто залесени. Абатството на Ватъл бе построено върху земята, където беше паднал Харолд Годуайнсън.
Докато се разхождаше из Хейстингс, пред очите й оживя битката, на която бе свидетелка. Много неща бяха повлияли на развоя на събитията и всяка от двете страни би могла да спечели сражението. Уилям Завоевателя е бил умен мъж, кален професионален боец и велик стратег, но дължеше английския трон на случайността и късмета си.
Както сама се бе убедила, ако военните действия не се бяха развили по този начин, норманите нямаше да победят по-многобройната армия на англичаните. А отбраната на Харолдовата войска щеше да си остане непристъпна, ако така безразсъдно не бяха разбъркали редиците си.
Розалин се радваше, че Уилям бе постигнал целта си — короната на Англия — и че тя бе очевидец на триумфа му. Това й бе осигурило нейното настояще.
ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТ И ВТОРА
Дейвид закара Розалин на летището, за да хване полета за Щатите. Взе я от Кавеноу Котидж предния ден. Самолетът щеше да излети толкова рано сутринта, че решиха за удобство да прекара последната вечер в градската му къща в Лондон.
Лидия се бе върнала от Франция, за да се сбогуват. Снощи тримата вечеряха в малко ресторантче на една пряка от дома им, където сервираха топли и вкусни картофки с риба, а питиетата се поднасяха с лед само по молба на клиента.
Розалин никога не бе разбирала любовта на англичаните към неизстудените напитки и не се бе интересувала защо е така. Обичаше да си фантазира, че тази склонност датира от времената, в които топлата медовина се е точила направо от бъчвите. И сега хрумването я накара да се усмихне, а това рядко й се случваше напоследък.
Дълго се бе двоумила дали да признае на Дейвид за историята с Торн. Не й се налагаше, тъй като викингът бе изчезнал завинаги. Но тя имаше нужда да говори за него, да сподели спомените си с някого. А освен Гейл, Дейвид бе най-близкият й човек.
Единствените й опасения бяха, че ще я помисли за откачена. И кой би го обвинил? В края на краищата преживяванията й бяха необичайни. Тя първа би го признала.
Пътуване през времето, вещици със свръхестествена мощ, проклятия. Хилядолетен викинг, който пребивава в митичен свят, където времето е спряло. Твърде, твърде невероятно. И все пак се бе случило и нещо я подтикваше да го обсъди с брат си.