Гейл винаги бе в състояние да я разсмее. Розалин беше доволна, че първо се е отбила при нея. Сега поне се надяваше, че най-накрая ще преодолее любовта си към викинга. Но малко я смути скъпата стъклена витрина, която бе поръчала за меча. Тя все още висеше празна, заела централно място в колекцията й от старинни оръжия.
Стигна дома си късно следобед и щом погледна към нея, объркването й се върна с пълна сила. Дали я бе поръчала, понеже се бе надявала да се спазари за меча? Не бе лекомислена по природа. Естествено това би обяснило защо се е разгневила на Диърборн, когато е отказал да й продаде Проклятието на Бладдринкър, след като е похарчила пари за съхранението му. Но защо си спомняше случая по друг начин?
Докато умуваше над този парадокс, на вратата се позвъни. Тя отвори и една ръка тикна под носа й празна чаша.
— Ще ми заемете ли малко захар, госпожо?
— Моля?
— Розалин Уайт, нали така? — попита мъжът, който държеше чашата. — Казвам се Торнтън Блубейкър. Съседката ви, Каръл… как й беше името, ми разказа всичко за вас.
Тя вдигна очи и ги задържа върху лицето му. Едва не се строполи. Изумена се втренчи в него. Носеше светло кестенявата си коса модерно подстригана. Дрехите му бяха съвременни — тесни черни джинси, потник, военно кожено яке с щампи на американското знаме. Но лицето, тялото и прекрасните сини очи бяха досущ като тези на Торн. Даже името му звучеше прекалено познато.
Умът й търсеше обяснение на приликата, преди да се разплаче от нервно напрежение. Искаше да се хвърли на врата му и да го обсипе с целувки… но той беше непознат. Явно това бе новият съсед, чието предстоящо настаняване преди време я бе притеснило.
— Срещнахме се преди да замина за Европа, нали? — попита с надежда тя. — Не мога да си спомня точно кога и как…
— Не, щях да запомня, ако се бяхме запознали, повярвайте ми — отвърна той. Погледът му предизвика сладостни тръпки в слабините й. — Но е възможно да сте ме зърнали, докато се нанасях. Мисля, че това е било преди вашето пътуване.
Тя кимна. Сигурно бе така. Навярно го бе видяла и без да го осъзнае, образът му се бе запечатал в паметта й. Тъй като й се бе сторил красив, много, много красив, го бе пренесла в сънищата си. Значи, в края на краищата, не беше превъртяла.
— Чух, че сте преподавателка в колеж. Аз почти си бях избрал същото поприще, докато някой не ме насочи към писането.
— Какво пишете?
— Приказна фантастика. Последната ми книга излезе преди два месеца. Може би сте я видяла на летището преди последния си полет.
Спомняше си единствено как бе бързала да се върне и да вземе Проклятието на Бладдринкър, а после от една будка на летището бе грабнала някаква книга, без дори да погледне останалите. Естествено, това беше част от нейния сън. Истинското й пътуване за Европа трябва да е било доста обикновено, след като изобщо не й е направило впечатление. Така че вероятно е видяла книгата му.
— За какво се разправя? — поинтересува се тя от чиста любезност.
— За Торн, почти неизвестен брат на бога на викингите Тор. Любопитна история за един прокълнат меч и пътуване във времето… Лошо ли ви е?
Краката й се подкосиха. Сълзи премрежиха очите й. Почти припадна, но той я прихвана, когато започна да се свлича надолу. Допирът и близостта му само влошиха нещата. Бе ужасно объркана, представяше си, че е Торн и желаеше да… О, Боже, отново ли сънуваше?
— Добре съм — измънка тя. Но не беше. Усети, че полудява. — Малко ми прилоша. И аз… май съм чела книгата ви. Предполагам, че съм я купила на летището.
— Наистина ли? — усмихна се широко той. — Хареса ли ви?
— Беше доста… необикновена. В нея имаше и любовна история, нали?
— Да. По принцип не включвам любовни истории, не съм специалист по тях. Но този път подхождаше на сюжета.
— Не стигнах до края. Как завърши?
— Один каза на моя герой, че неговата дама е излъгала. Тя всъщност го е обичала, и то много, за да го отпрати. Убедена била, че знае какво е най-доброто за него. Опасявала се, че няма да бъде щастлив в нейния век.
Изражението му беше такова, че сякаш я обвиняваше…
— Чувам, че телефонът звъни — рече тя. — Защо не помолите Каръл да ви даде захар?
Затвори му вратата, преди да успее да й отговори. Облегна се на нея, стисна очи и изстена. Сърцето й биеше до пръсване. Сетне се почувства страшно глупаво.
Разбира се, че не я бе гледал с укор. Само си въобразяваше, понеже го бе заслужила. А и трябва да е прочела романа му на път за Англия. Гейл бе подхвърлила подобно обяснение. По време на болестта, в трескавото си бълнуване, тя някак бе изживяла историята. Била е толкова зле, че се бе поставила на мястото на героинята, а съзнанието й бе изтрило част от действителния й живот и я бе заменило с кошмари.