На вратата отново се позвъни и тя се стресна. Той беше. Знаеше го. Разчиташе на това. Торн никога не би се отказал толкова лесно… О, Боже, какво й минава през ума? Та той не е Торн, а съвсем непознат човек.
Но щом отвори, този съвсем непознат човек я взе в прегръдките си и я целуна, не бегло, а с дълбока страст, сякаш я бе чакал цели столетия.
Когато я пусна и краката й отново докоснаха пода, тя копнееше пак да се озове в ръцете му. Така бе свикнала с тези ласки, че въобще не й хрумна да го удари за дързостта.
— Няма да ти се извинявам за това — прокрадна се в гласа му нещо собственическо. — Надявам се да не го сметнеш за нахалство от моя страна, но по някакви неведоми причини ми се стори, че имам право да те целуна.
Розалин знаеше на какво основание тя би си присвоила такова право. Но той? По-добре да не обсъждат станалото. Затова тя кимна и смени темата:
— Забравих да попитам каква е развръзката на любовната история в романа ти.
Торнтън се усмихна:
— Героят ми не можеше вечно да пребивава във Валхала, където беше гост благодарение ходатайството на брат си. Но раят на викингите е за мъртвите, а той си беше съвсем жив, въпреки че страдаше от ужасно дълбока сърдечна рана. Така че Один се смили над него и му позволи да си избере време, в което да прекара оставащите му години. Познай какво си избра.
Тя се насили да се усмихне:
— Ами, как да кажа. Като се вземе предвид колко обичаше битките и войните…
— Но нея обичаше повече, Розалин — отвърна той и изведнъж се вгледа в очите й така сериозно и напрегнато, че сърцето й за миг спря да бие. — Беше готов на всичко, за да се върне при нея. Дори и да започне живота си отново в нейния век и да я изчака да достигне възрастта, на която го е срещнала, за да я открие и отново да я направи своя.
— Това… така ли е постъпил?
— О, да. И е убеден, че чакането си е заслужавало. Не си ли съгласна?
Устните й бавно се разтегнаха в усмивка, но скоро цялото й лице грейна. Нямаше да разпитва как се е случило. Предположи, че наистина бе преживяла сънищата си и че настоящето й бе малко променено, за да запази Торн в спомените си — а Один лесно би се погрижил за това. Или така се бе впечатлила от него и книгата му, че се бе влюбила насън, а заради болестта й историята изглеждаше толкова убедителна.
Дали е съгласна ли?
— Всъщност мисля, че дълги години ще трябва да го обезщетява за наивността си да смята, че знае какво е най-доброто за него.
Рязкото му кимване й бе до болка познато.
— Не е лошо да се вземе мнението на една жена. Ще се допитам до теб за края на следващата си книга.
В очите му проблесна надежда:
— Харесва ми идеята да го обезщети.
Тя повдигна вежди:
— Така ли приключи романът?
— Не, завърши доста внезапно. Намериха се повторно и тя го покани на вечеря.
Розалин схвана намека и се разсмя:
— Сега, като спомена… Какво ще кажеш да дойдеш на вечеря у дома и да обсъдим творбата ти по-задълбочено?
— Внимавай, Розалин — предупреди я той, а в гласа му се преплитаха сериозност и закачка. — Поканиш ли ме веднъж, после трудно ще се отървеш от мен.
Никога нямаше да поиска подобно нещо! Не би повторила същата грешка. Увери го в намеренията си с усмивка. Беше си върнала викинга и щеше да го задържи при себе си завинаги.