Джоана Линдзи
Пленница
ГЛАВА ПЪРВА
Беше приятно топъл ден през ранната есен на 1883 година. Лек ветрец нежно играеше из листата на големите дъбови дървета, наредени покрай дългия път, който водеше към имението Уейкфийлд. Пред огромната двуетажна къща стояха два красиви бели коня, впрегнати в открита карета, и тежко пръхтяха.
Вътре в къщата Томи Хънтингтън крачеше неспокойно напред-назад из обширната гостна с мебели, тапицирани със златист брокат, и нетърпеливо очакваше Кристина Уейкфийлд да слезе при него. Най-после бе взел решение за бъдещето си — решение, засягащо и Кристина — и незабавно бе дошъл да го сподели с нея. Но усещаше, че нервите започват да му изневеряват.
По дяволите, никога не се е бавила толкова, каза си той, като най-сетне спря, застана до прозореца и се загледа в обширното имение Уейкфийлд. Не и преди да започне да облича рокли и да престане да носи косите си свободно спуснати. А сега при всяко негово посещение му се налагаше да чака половин час, че и повече, преди Кристина да се появи.
За пореден път си повтаряше думите, които възнамеряваше да й каже, когато две нежни ръце се плъзнаха върху очите му и той почувства как гръдта на Кристина се притиска към гърба му.
— Познай кой е? — игриво прошепна тя в ухото му.
О, господи, не можеше ли Кристина да престане да се държи така! Всичко беше наред, когато двамата бяха още деца и растяха заедно, но сега близостта й го побъркваше от желание.
Той се обърна към нея и необикновената й красота го омагьоса. Кристина беше облечена в прилепнала тъмносиня кадифена рокля, чиято висока яка и дълги ръкави бяха украсени с бяла дантела. Безброй златни къдрици обрамчваха лицето й.
— Бих искала да не се кокориш така, Томи. Напоследък го правиш все по-често, а това ме изнервя. Ако не бях сигурна в обратното, щях да си помисля, че лицето ми е мръсно — каза тя.
— Съжалявам, Криси — измънка той. — Просто през последната година ти се промени толкова много, че не мога да се овладея. Сега си тъй красива!
— Какво се опитваш да ми кажеш, Томи Хънтингтън, че преди съм била грозна? — подразни го Кристина, като се престори на оскърбена.
— Разбира се, че не. Знаеш какво имам предвид.
— Добре, прощавам ти — засмя се тя, отиде до канапето в златист брокат и седна. — Сега ми кажи защо си тук толкова рано. Не те очаквах преди вечеря, а и Джонси ми каза, че си изглеждал като луд за връзване, когато си влетял тук.
Томи се смути. Не беше подготвил много добре малката си реч и сега отчаяно се опитваше да намери точните думи. Е, точни или не, трябваше да каже нещо, преди да е изгубил смелост.
— Криси, не желая да ходиш в Лондон това лято. След няколко месеца брат ти ще се прибере у дома и аз възнамерявам да му поискам ръката ти. Ако после, след като се оженим, още искаш да видиш Лондон, аз ще те заведа.
Кристина го погледна слисано.
— Твърде много избързваш, Томи! — каза рязко тя, но омекна, когато видя обидата върху момчешкото му лице. В края на краищата, отдавна знаеше, че този ден неизбежно ще дойде. — Съжалявам, че ти се сопнах. Знам — семействата ни винаги са считали, че сме идеалната двойка, и може би някой ден ние наистина ще се оженим. Но не сега. Ти си още само на осемнайсет, а аз съм на седемнайсет. Прекалено сме млади, за да се женим. Знаеш, че съм прекарала целия си живот в това място, откъсната от света. Обичам дома си, но искам да се срещна с нови хора и да позная възбудата на Лондон. Не можеш ли да разбереш това?
Тя замлъкна. Не искаше да го нарани.
— Обичам те, Томи, но не по начина, по който ти искаш. Ти си най-добрият ми приятел и аз те обичам така, както обичам брат си.
Томи я изслуша търпеливо. Знаеше колко е пряма, но последните й думи го засегнаха дълбоко.
— По дяволите, Криси! Не искам да ти бъда брат. Обичам те. Желая те като мъж. — Той я приближи, хвана ръцете й и я придърпа към себе си. — Искам те повече от всичко, което някога съм искал. Единственото, за което мога да мисля, единственото, което си представям, е как те държа в обятията си и те любя. Понякога ми се струва, че ще полудея.
— Говориш глупости, Томи. Не желая да те слушам повече!
Кристина се отдръпна от него, а миг по-късно в стаята влезе Джонси, старата й бавачка, която носеше чая. Така че неприятната тема беше изоставена, поне за момента.
След като яздиха дълго време, за да се разтоварят от напрежението, Томи и Кристина вечеряха заедно и прекараха вечерта много приятно. Тъй като Кристина бе възвърнала нормалното си приветливо държание, той тактично не отвори повече дума за своите желания.
По-късно същата нощ, докато лежеше буден в леглото си и мислеше за Кристина и за отминалия следобед, Томи усети ужасно безпокойство. Предчувстваше, че ако Кристина отиде в Лондон през лятото, както възнамеряваше, това ще промени изцяло нейния живот и ще разруши неговия. А най-лошото от всичко бе, че той не можеше да направи нищо, за да я спре.