— Добре, щом настояваш — предаде се тя. — Просто си мислех колко е странно, че на борда няма други офицери. Смятах, че когато ви местят, обикновено пътувате заедно.
— Обикновено, да. И аз се чудех същото, но няма да разбера отговора на този въпрос, преди да стигнем в Кайро.
— Може би им трябваш за нещо специално! — предположи Кристина.
— Съмнявам се, Криси, но ще открием, когато пристигнем.
Джон прегърна сестра си през раменете и двамата се загледаха как Англия изчезва на хоризонта, докато корабът навлизаше в открито море.
Пътуването се стори на Кристина дълго и досадно. Тя мразеше да стои затворена, а и корабът не предлагаше много развлечения. Сприятели се с другата жена в каютата, мисис Бигли, която се връщаше в Египет, след като бе посетила децата си, учещи в Англия. Съпругът й беше командир на същия полк, в който изпращаха Джон. Но мисис Бигли не можеше да й каже защо брат й е изпратен в Кайро. Знаеше само, че другите офицери, които се очаква да пристигнат в Египет, ще тръгнат чак след месец.
След като явно нямаше да получи отговор преди края на пътуването, Кристина реши да не занимава повече съзнанието си с този въпрос. Прекарваше по-голямата част от времето си, четейки в каютата си или на палубата. Когато прочете всички книги, които бе взела със себе си, тя започна често да се отбива в малката библиотека на кораба.
Освен това още в началото на пътуването Кристина си спечели трима млади обожатели, които правеха всичко възможно, за да ангажират вниманието й.
Единият беше американец. Казваше се Уилям Доусън и беше хубав млад мъж с меки сиви очи и тъмнокафява коса. Лицето му бе слабо и с изсечени черти, а гласът му — дълбок и с много странен акцент. Кристина можеше да седи и да слуша с часове неговите вълнуващи истории за Дивия запад.
Въпреки че харесваше мистър Доусън, тя не изпитваше романтични чувства към нито един от тримата си поклонници. Беше решила, че повечето мъже са еднакви — искаха от жената едно-единствено нещо. Изглежда никой от тях нямаше желание да я уважава като равна нему.
Дните се търкаляха бавно и скучно. Кристина едва повярва на очите си, когато най-накрая стигнаха бреговете на Египет — вече бе започнала да мисли, че никога няма да пристигнат. Корабът плаваше все по на юг, времето ставаше все по-горещо и тя благодареше богу, че си бе взела летни дрехи. Джон беше поръчал да им изпратят останалите дрехи, но куфарите щяха да пристигнат чак другия месец.
Корабът им акостира в Александрия на следващата сутрин. Кристина нямаше търпение отново да стъпи на здрава земя, но пристанището беше толкова претъпкано с египтяни, че новопристигащите пътници с мъка си пробиваха път през тълпата.
Джон и Кристина стояха на палубата с багажа си, когато до тях приближи мисис Бигли и хвана ръката на Кристина.
— Скъпа, спомняш ли си, когато обсъждахме назначението на брат ти в началото на пътуването? Е, още тогава бях озадачена. Съпругът ми, полковник Бигли, ще ме посрещне тук и това ще е първото нещо, за което ще го попитам. Ако някой знае защо брат ти е пратен тук по-рано, това ще е съпругът ми. Ако останеш с мен, докато го открия, и ти ще научиш отговора.
— Да, разбира се — каза Кристина. — Умирам от любопитство, а съм сигурна, че Джон също би искал да знае.
Мисис Бигли започна да маха на едър мъж, приближаваш петдесетте, който явно беше съпругът й — полковник Бигли. Той ги посрещна на пристанището, прегърна жена си и я целуна по устните.
— Ужасно самотен се чувствах тук без теб, скъпа — каза полковникът, докато притискаше съпругата си в обятията си.
— И ти ми липсваше, скъпи. Запознай се с лейтенант Джон Уейкфийлд и сестра му — Кристина Уейкфийлд. — Тя представи съпруга си. — Полковник Бигли.
Джон и полковникът отдадоха чест.
— Какво, за бога, правите тук цял месец по-рано, лейтенант? Очакваме смяната да дойде чак следващия месец — каза полковник Бигли.
— Надявах се, че вие ще можете да ми отговорите на този въпрос, сър — каза Джон.
— Какво? Искате да кажете, че не знаете защо сте тук? Носите ли заповедта си?
— Да, сър. — Джон извади заповедта от сакото си и я връчи на полковника.
Полковник Бигли я прочете и погледна Джон с озадачено изражение на загорялото си лице.
— Съжалявам, синко, но не мога да ти помогна. Всичко, което мога да ти кажа е, че не сме те повикали ние. Имаш ли врагове в Англия, които биха искали да си извън страната?
Джон беше потресен.
— Не бях мислил за това, сър. Не знам да имам врагове.
— Това е твърде необичайно, но след като вече сте тук, трябва да ни придружите на малка закуска — каза полковник Бигли и хвана жена си за ръка. — Влакът за Кайро тръгва след два часа.