Яздеха от часове и Кристина изгуби представа за времето. Косата й се бе сплела върху лицето, болеше я стомах от неудобното положение. Не разбираше защо я водят толкова навътре в пустинята. После спряха.
Сега ще се случи, обезумяла си помисли тя, щом я свалиха на земята. Когато не почувства ръце върху себе си, се опита да побегне, но забрави, че чувалът е вързан около коленете й, и падна по очи на пясъка.
Отново се втурна напред. Дръпнаха я обратно. Кристина винаги се бе заричала, че няма да бъде робиня в брака. Ала сега щеше да бъде истинска робиня на господар, който можеше да прави с нея, каквото си поиска. Тя нямаше да има думата. Помоли се по-скоро да я убият, защото нямаше да понесе да бъде робиня.
Часовете се влачеха бавно. Накрая Кристина започна да вижда светлина през грубата материя на чувала и разбра, че се е развиделило. Помисли си колко нещастен ще бъде Джон, когато открие, че я няма. Съмняваше се, че той изобщо някога би я намерил, след като бяха яздили през цялата нощ.
Къде ли я водеха? Денят ставаше все по-горещ и Кристина усети как по тялото й се стича пот. Би пратила този кучи син по дяволите, само ако можеше да я разбере. Беше изтощена.
Накрая спряха, но нея вече не я интересуваше; не искаше да мисли. Отново я свалиха на земята. Краката й се подгъваха. Не се беше предала, но знаеше, че е безсмислено да бяга. Някои издърпа чувала над главата й и за миг слънцето я заслепи. Когато очите й свикнаха със светлината, тя видя пред себе си дребен местен жител.
Той й подаде роба и квадратно парче плат с връв, което бедуините използваха, за да покриват главите си.
— Куфия — каза той, като посочи парчето плат.
Развърза устата й и се отдалечи.
Бяха трима — двама младежи, средни на ръст, и един огромен мъж, който поеше конете. Младежът с робата и куфията отново пристъпи към нея, усмихна се срамежливо и й подаде малко хляб и мях с вода. Тя беше много гладна, защото бе хапнала съвсем малко предната вечер.
Когато Кристина се нахрани, едрият мъж се приближи, взе мяха и го подхвърли към един от другите мъже. Неговата куфия покриваше долната част на лицето му, така че тя не можа да види чертите му.
Беше едър за арабин. В представите й арабите бяха общо взето ниски, но пред този мъж другите двама изглеждаха същински джуджета.
Той й помогна да облече робата и отметна назад дългата й до кръста коса. Поне й помагаше да се облече, вместо да й сваля дрехите.
Намести куфията на главата й, поведе я към сянката на една скала и я бутна върху хладния пясък.
Кристина ужасена се отдръпна от него. Ала едрият мъж само се засмя рязко и отиде да помогне на другите. Те смъкнаха грубите одеяла от конете, почистиха ги, отведоха ги на сянка и им оставиха зоб. Дребните араби хапнаха малко и легнаха да си починат, изцяло покрити под черните си роби.
Кристина се огледа и видя едрия мъж да се изкачва по скалите с пушка в ръка, за да застане на пост. Не можеше да избяга. Отпусна измореното си тяло и заспа.
Когато се събуди, слънцето беше ниско над хоризонта. Конете бяха готови и едрият мъж я вдигна на коня пред себе си.
В далечината Кристина видя планина, а пред нея — океан от пясък. Тя се предаде и се облегна на мъжа зад себе си. Стори й се, че го чу да се смее, но още беше твърде уморена, за да обръща внимание. Отново заспа.
Яздиха още три нощи, като почиваха през най-горещата част на деня. Накрая започнаха да излизат от пустинята. Кристина забеляза дървета около себе си и усети, че въздухът стана по-хладен. Щом застудява, значи се качваме високо в планината, помисли си тя.
Отчаяно й се прииска този кошмар да е само лош сън — да се събуди скоро у дома в Холстед от хладния утринен ветрец, да закуси и да тръгне на дълга разходка с Дакс. Но знаеше, че това не е сън. Никога повече нямаше да види нито Дакс, нито дома си.
Пред тях блесна огън. Единият от мъжете извика нещо и после те бавно излязоха иззад дърветата, които ги бяха прикривали. Озоваха се в някакъв стан. Около огъня бяха наредени пет шатри, едната от които — по-голяма от останалите. Огънят — единственият източник на светлина — хвърляше танцуващи сенки върху всичко наоколо.
Приближиха се четирима местни и с усмихнати тъмни лица започнаха да говорят в един глас и да се смеят. С блеснали от любопитство очи жените от стана наизлязоха от шатрите, но не се присъединиха към групата на мъжете.
Свалиха Кристина на земята. Тя разбра, че може би е дошъл краят на пътешествието й. Трябваше да се опита да избегне съдбата, която я очакваше. Вероятно можеше да се скрие в планината и някак си да намери обратния път към цивилизацията.
Към групата около огъня се присъединиха още мъже. Всички се скупчиха около високия й похитител. Говореха и ръкомахаха. За момент Кристина остана сама. Нима се надяваха, че ще стои там спокойно и ще чака участта си?