Тя запретна робата и нощницата си до колене и се втурна да бяга. Бягаше, за да оцелее — с бързина, на която не подозираше, че е способна. Не знаеше дали я преследват. Всичко, което чуваше, бяха силните удари на сърцето й. Куфията се смъкна от главата й и вятърът диво развя косите й.
Внезапно Кристина се препъна и падна с главата напред. Погледна нагоре и видя нечии крака. Хвърли се върху твърдата земя и заплака. Не можа да преглътне сълзите си, въпреки че не искаше да показва слабост пред този мъж. Беше удържал победа, като я накара да плаче. Изправи я рязко на крака и я повлече обратно към стана.
Заведе Кристина в най-голямата шатра и безцеремонно я захвърли върху диван без облегалка с ниски, обли дръжки от двете страни. Тя се опита да се успокои, отметна разпиляната коса от лицето си и избърса сълзите си.
Отвътре шатрата бе доста обширна. Беше направена от тънка материя, през която огънят отвън ярко осветяваше стаята. Само четвъртата страна на шатрата беше от плътна материя, а подът бе покрит с многоцветни килимчета. Кристина видя още едно помещение, завесата към което беше дръпната встрани.
Мебелировката в голямото помещение беше оскъдна. Срещу дивана, на който седеше Кристина, имаше още един в светлосиньо кадифе, а между тях бе поставена дълга, ниска маса. В задната част на шатрата имаше малък сандък, а върху него — украсена със скъпоценности чаша и мях от ярешка кожа. По двата дивана и по пода около тях бяха пръснати множество малки възглавнички в ярки цветове.
Кристина се загледа в похитителя си. Високият мъж застана с гръб към нея, докато си сваляше робата и куфията. Остави ги върху сандъка и си наля нещо от мяха в чашата. Носеше високи до коленете кожени ботуши, къса туника и широки панталони, втъкнати в ботушите му.
Тя се озадачи, когато мъжът й проговори на идеален английски.
— Виждам, че ще ми е много трудно да се справя с теб, Тина. Но сега, когато си тук и знаеш, че ми принадлежиш, може би няма да се опитваш да бягаш.
Кристина не можеше да повярва на ушите си. Мъжът се обърна с лице към нея. Тя остана с отворена от изненада уста и ококори очи.
Той избухна в смях.
— Чаках много дълго време да видя това изражение на лицето ти, Тина — още откакто ме остави онази нощ в Лондон.
Какво говореше той? Сигурно беше полудял! Бузите й пламнаха от гняв, тялото й се разтрепери от ярост.
— Ти! — извика тя. — Какво правиш тук и как посмя да ме отвлечеш и да ме доведеш на това затънтено място? Брат ми ще те убие, Филип Какстън!
Той отново се засмя.
— Значи вече не се страхуваш от мен, Тина. Това е добре. Не мисля, че бих искал да ме молиш за милост.
— Никога няма да ти доставя това удоволствие, мистър Какстън. — Кристина се изправи и застана пред него. — Сега ще бъдеш ли така любезен да ми кажеш защо ме доведе тук? Ако търсиш откуп, брат ми ще ти даде всичко, което поискаш. Само бих желала нещата да се уредят бързо, за да мога да напусна това място и твоята компания.
Той се усмихна. Необикновените му очи задържаха погледа й и я хипнотизираха. Защо, дяволите да го вземат, трябваше да бъде толкова красив, помисли си неволно тя.
— Да, струва ми се, че трябва да ти изясня защо те доведох тук. — Филип седна на дивана срещу нея и с жест й показа да направи същото. Изпи чашата си и я изгледа съсредоточено, преди да продължи: — Обикновено не давам обяснения на никого, но предполагам, че мога да направя изключение в твоя случай. — Той спря, сякаш търсеше подходящите думи. — Кристина, от мига, когато те зърнах за пръв път на бала в Лондон, разбрах, че те желая. Ето защо се опитах да те имам така, както е прието в твоята страна. Изразих чувствата си и ти предложих брак. Когато ми отказа, реших да те взема, както се прави в моята страна, и то бързо. След твоя отказ незабавно уредих брат ти да бъде изпратен тук.
— Значи ти си изпратил брат ми тук? — възкликна Кристина.
— Не ме прекъсвай повече, докато не свърша, чуваш ли? — каза Филип рязко.
Тя кимна, защото любопитството й я караше да го изслуша.
— Както казах, уредих брат ти да бъде изпратен тук. Беше само въпрос на познанство с подходящите хора. Ако беше решила да останеш в Англия, нямаше да ми е трудно да те отведа у дома си след отпътуването на брат ти. Там можеше да ми избягаш по-лесно, но пък щях да те имам по-скоро. Сега възможността за бягство е много по-малка. Вземането на пленници тук е начин на живот, така че не очаквай помощ от моите хора в стана. — Той се усмихна доволно. — Сега си моя, Тина. Колкото по-бързо го разбереш, толкова по-добре за теб.