Кристина скочи от дивана и закрачи по пода. Беше вбесена.
— Не мога да повярвам на ушите си! Как изобщо можеш да си представиш, че ще се омъжа за теб след всичко, което ми причини?
— Да се омъжиш? — засмя се Филип. — Веднъж ти предложих брак и ти отказа, така че няма да го направя отново. В тази страна няма нужда да се женя за теб, за да те имам. — Той приближи до нея и я взе в прегръдките си. — Можеш да се смяташ за моя робиня, но не и за моя съпруга.
— Няма да бъда робиня на никой мъж! По-скоро ще се убия, отколкото да ти се подчиня! — извика Кристина и се опита да се измъкне от прегръдката му.
— Мислиш ли, че ще позволя да се убиеш, след като чаках толкова дълго, за да те имам? — промърмори дрезгаво Филип. После сведе устни към нейните и я целуна страстно, като държеше главата й с една ръка, а двете й ръце — с другата.
Кристина отново усети онова странно чувство да плъзва по тялото й. Нима целувката му й харесваше? Но това не бе възможно! Тя го мразеше!
Тялото й се отпусна, но Филип предусети намерението й и я вдигна на ръце. Смехът му огласи шатрата.
— Този номер вече няма да мине, Тина.
Той я понесе към леглото си, полускрито зад тежките завеси. Когато осъзна какво я очаква, Кристина започна да отчаяно да се съпротивлява, но Филип я метна на леглото и легна до нея. Тя заудря с юмруци по гърдите му, но той я спря, като я улови с една ръка за китките и изви ръцете й над главата.
— Сега ще видя дали тялото ти е красиво колкото лицето ти. — С тези думи Филип развърза въжето на робата й, преметна крак през нея, за да укроти неистовото й ритане и с един замах разпра нощницата й.
Кристина изкрещя, когато устните му се озоваха върху нейните и езикът му навлезе дълбоко в устата й. Но този път целувката му беше мека и нежна. Главата й се замая от смесени чувства. Той премести устни на шията й и със свободната си ръка дръзко погали заоблените й, набъбнали гърди.
Очите му потърсиха нейните.
— Ти си по-красива, отколкото си мислех, че е възможно. Тялото ти е създадено за любов. Желая те, Тина — прошепна Филип дрезгаво. После сведе устни към гърдите й и ги целуна една по една. Кристина пламна.
Трябваше да каже нещо, за да го накара да спре. Не можеше да го надвие със сила.
— Вие не сте джентълмен, мистър Какстън. Трябва ли да ме изнасилвате против волята ми, като знаете, че ви мразя? — попита тя студено.
Тогава Филип я погледна и Кристина видя желанието да избледнява в зелените му очи. Пусна я и се изправи до леглото. Гледаше я със стиснати устни и студен блясък в зениците.
— Никога не съм твърдял, че съм джентълмен, но няма да те изнасиля. Когато те любя, то ще бъде защото и ти го искаш колкото мен. А ти ще го поискаш, Тина. Обещавам ти.
— Никога! — просъска тя и придърпа дрехите върху тялото си. — Никога няма да те поискам. Мразя те с цялото си същество.
— Ще видим, Тина — каза Филип и се обърна.
— И би ли спрял да ме наричаш Тина? Това не е моето име! — изкрещя му тя, но той вече беше излязъл от шатрата.
Кристина завърза робата над раздраната си нощница и огледа стаята. Нямаше нищо друго, освен един сандък до голямото легло, покрито с дебела завивка от овча кожа.
Тя се плъзна под завивката и се замисли върху онова, което бе казал Филип Какстън. Значи нямаше да я изнасили. Ако той държеше на думата си, Кристина бе в безопасност, защото знаеше, че никога няма да го поиска. Откъде накъде въобще му бе хрумнало, че тя би пожелала който и да било мъж? Само мъжете изпитваха подобни емоции.
Но какво щеше да стане, ако той не удържи на думата си? Тя не можеше да го спре, ако решеше да я има насила. Тогава какво? И изобщо какво, по дяволите, правеше той в Египет? Държеше се като местен човек, а и хората от племето изглежда го приемаха като един от тях. Всички тези въпроси нямаха отговор.
Кристина си припомни колко далеч бе стигнал Филип Какстън, за да я доведе тук и отново изпадна в ярост. Като си помислеше, че бе изминала целия път през океана, само за да бъде похитена от един луд! Хм, нямаше намерение да остане тук дълго. Щеше да избяга. С тази мисъл Кристина най-после заспа.
ГЛАВА СЕДМА
По дяволите, тази жена наистина може да побърка човек, ако поиска, мислеше си Филип. Но нищо — скоро ще дойде денят, в който ще ми достави удоволствието да признае, че ме желае.
Беше късно и Филип излезе от шатрата, за да навести баща си, шейх Язир Алхамар. Знаеше, че старият човек го очаква.
Язир Алхамар беше шейх на племето повече от тридесет и пет години. Той бе пленил първата си съпруга — английска дама с благородно потекло — при едно нападение над пустинен керван. Тя бе живяла с него пет години и му бе родила двама сина — Филип и Пол.