Какво безочие, помисли си вбесена тя. И през ум не й бе минавало, че ще дели едно легло с него. Това вече беше прекалено! Трябваше да избяга от този мъж!
Тя стана от леглото и се обърна да види дали не го е събудила. Филип Какстън спеше дълбоко, с невинно, самодоволно изражение на лицето. Кристина го прокле наум, предпазливо мина на пръсти покрай леглото и се промъкна през тежките завеси, които скриваха спалнята от останалата част на шатрата.
Тогава усети аромата на храна, който идваше някъде от стана и разбра колко е гладна. Предишната вечер не бе яла нищо. Но сега не можеше да мисли за храна. Трябваше да избяга, докато Филип още спеше.
Кристина отметна покривалото на входа на шатрата и надникна навън. За щастие, из стана не се виждаше никой. Сега или никога, каза си тя.
Събрала кураж, Кристина се запромъква между шатрите. Веднага щом отмина и последната, тя се втурна с все сила, като се отклони от пътеката и хукна право през дивите маслинови дървета, за да заблуди Филип в случай, че тръгнеше да я търси. Острите камънаци прорязваха голите й нозе.
Молеше се никой да не я е видял. Само ако можеше да достигне до подножието на планината, щеше да се скрие и да се надява, че някой преминаващ керван ще я заведе при брат й.
Тогава в шубрака зад нея се чу конски тропот. Всичките надежди на Кристина се сгромолясаха, когато се обърна и видя Филип да галопира към нея, яхнал красивия си арабски жребец. Очите му бяха потъмнели, а изражението му — натежало от черна ярост.
— Върви по дяволите! — изкрещя тя. — Как ме откри толкова бързо?
— Имаш безочието да ме пращаш по дяволите?! Ти?! Аз бях този, когото Ахмад събуди от дълбок сън с новината, че търчиш като луда надолу по склона. Какво трябва да направя, жено? Трябва ли да те връзвам за леглото, за да съм сигурен, че няма да избягаш, докато спя? Това ли искаш?
— Няма да посмееш!
— Веднъж вече ти казах, Кристина, че правя каквото искам. — Филип скочи от коня си с лекотата на рис. Лицето му беше сурово, очите му — студени и заплашителни. Сграбчи я за раменете и грубо я разтърси. — Заслужаваш да те набия, задето ми бягаш! Това би сторил всеки уважаващ себе си арабин на своята жена!
— Аз не съм твоя жена! — каза Кристина с убийствен блясък в очите. — Нито пък някога ще стана!
— Ето къде грешиш, Кристина. Ти си и ще останеш моя жена — докато ми омръзнеш.
— Не, няма! И ти нямаш никакво право да ме държиш тук. Мили боже, не виждаш ли колко много те мразя? Ти си всичко, което презирам у мъжа. Ти си… ти си… дивак!
— Да, предполагам, че съм такъв. Но ако бях цивилизован джентълмен, ти нямаше да си тук, на мое разположение, за да те имам когато пожелая. И независимо дали ти харесва или не, ще те задържа тук, завързана за леглото ми, ако е нужно — отговори той студено, след което я вдигна и грубо я преметна през гърба на коня.
— Защо трябва да яздя по този начин? — попита Кристина, изпълнена с негодувание.
— Би трябвало да си щастлива от толкова леко наказание — каза той. — Заслужаваш много по-тежко.
Филип се качи на коня зад нея и когато тя започна да се съпротивлява, силно я удари по задните части. Кристина спря да рита, но вътрешно кипеше от гняв през целия път до стана.
Дяволите да го вземат, мислеше си тя отмъстително. Мечтаеше да види някой ден Филип да страда — това щеше да й достави безмерно удоволствие. Защо й се случваше всичко това? Винаги се бе гордяла със семейството си, с имението си, с красотата и независимостта си. Затова сега бе двойно по-болезнено, че е паднала толкова ниско. Беше унижение да е обикновена играчка за този омразен мъж. Не заслужаваше подобна участ. Не би я пожелала и на най-злия си враг.
Когато стигнаха до шатрата му, Филип слезе от коня, свали Кристина и я бутна вътре. Тя седна на един от диваните и зачака какво ще се случи.
Филип каза нещо на някого отвън пред шатрата, после влезе и седна до нея.
— Ще донесат храна. Гладна ли си? — попита той. Тонът му вече не беше суров.
— Не — излъга Кристина.
Но когато младо момиче внесе поднос с храна, тя забрави за гордостта и се нахвърли върху блюдата.
Филип се нахрани преди нея и се облегна на дивана зад гърба й. Пръстите му уловиха кичур от косата й и започнаха нежно да си играят с нея. Кристина спря да яде, обърна се и видя усмихнатите му зелени очи.
— Искаш ли да се изкъпеш, сладка моя?
Естествено, че искаше, не можеше да го отрече. Докато Кристина довършваше яденето, Филип излезе от шатрата и скоро се върна с пола, блуза, чифт сандали и с нещо, което вероятно беше кърпа. Тя се зачуди чии ли бяха, но реши, че няма да го пита.