ГЛАВА ВТОРА
В тази ясна лятна вечер на небосклона трептяха хиляди звезди. Топлият ветрец разгръщаше върховете на дърветата и разкриваше кръглата луна, която обливаше околността с мека светлина.
Тишината на красивата английска природа внезапно бе разбудена от каретата на рода Уейкфийлд, която трополеше по пустия, прашен път. Вътре в широката, удобна карета Джон Уейкфийлд замислено съзерцаваше собственото си отражение в прозореца. Единствената свещ, закрепена на отсрещната стена, хвърляше приглушена светлина върху тъмносиния интериор на каретата.
Джон не гледаше с кой знае какъв ентусиазъм на това пътуване до Лондон, но знаеше, че за Криси то ще бъде истинско удоволствие. Той извърна глава от прозореца и погледна сестра си, която спеше спокойно на отсрещната седалка.
Джон бе отсъствал от къщи не повече от година, но за това кратко време Кристина Уейкфийлд се бе превърнала от палаво момиче в изумително красива жена. При завръщането си преди месец той беше поразен от това колко е пораснала малката му сестричка и все още не можеше да свикне с невероятната промяна, фигурата й бе придобила съвършени, женствени извивки. Дори лицето й се бе променило дотолкова, че на Джон му бе трудно да я познае.
Сега, докато Кристина сладко спеше, той отново заизучава чертите й. Гъсти мигли, които за една година като че ли бяха станали още по-дълги, падаха над високите й скули. Лицето й бе изгубило детинската си закръгленост и това правеше правилния й, тесен нос и заоблената й брадичка още по-изразителни. Бе повече от ясно, че в Лондон Джон ще си има доста проблеми с многобройните младежи, които щяха да бъдат привлечени от красотата на сестра му.
Криси бе пожелала това пътуване до столицата като подарък за осемнадесетия си рожден ден и Джон не намери начин да й откаже. Кристина Уейкфийлд винаги успява да получи това, което иска, мислеше си той. Някога въртеше баща им на малкия си пръст, а сега правеше същото с него. Е, Джон нямаше нищо против това. Той обичаше да задоволява желанията на сестра си — тя беше всичко, което му бе останало на този свят.
Спомняше си ясно онзи злощастен ден, в който Джонатан Уейкфийлд бе загинал при инцидент по време на лов. Наложи се Джон да съобщи на Криси за смъртта на баща им, защото майка им бе приела черната вест толкова болезнено, че след три седмици също почина — от мъка, така бе обяснил лекарят. Въпреки собствената си скръб, Джон беше успял някак си да помогне на сестра си да преодолее болката и страданието. Тогава Криси прекарваше по-голямата част от времето си, яздейки необуздано своя черен жребец из имението. Джон я остави да го прави необезпокоявано, както денем, така и нощем, защото самата тя му бе казала само три месеца по-рано, че волната езда и помага да забрави тревогите си.
Тогава Джон й се беше присмял — какви ли тревоги би могло да има момиче на нейните години. Твърде скоро обаче разбра, че тревогите не признават възраст. Язденето помогна на Криси да преодолее скръбта си и тя се оправи доста бързо за малко момиче, загубило внезапно и двамата си родители.
След това грижите за отглеждането и възпитанието й легнаха изцяло върху Джон. Но той никога нямаше да се справи без помощта на мисис Джонсън, или Джонси, както я наричаха двамата с Кристина. Това бе бившата им бавачка, която сега се грижеше за имението Уейкфийлд и надзираваше цялата прислуга. Джон отново се сети как тази сутрин на изпроводяк Джонси бе размахала предупредително пръст и си припомни загрижеността в кафявите й очи.
— Джони, момчето ми, да не изпущаш моето дете от поглед. — Казваше го вече за трети път тази сутрин. — Няма да й даваш да се влюбва в никой от онези лондонски господа. Хич не харесвам надутите лондонски франтове и не ща да ми доведе някои от тях у дома.
Криси засмяно се бе качила в каретата.
— Глупости, Джонси. Да не съм луда да се влюбвам в лондонски франт, когато тук си имам Томи, който ме чака да се върна.
Сетне бе пратила въздушна целувка на Томи Хънтингтън, който беше дошъл да я изпрати. Томи бе свел глава с престорено смущение, но Джон знаеше, че пътуването на Криси до града не го радва.
Томи живееше с баща си, лорд Хънтингтън, в съседното имение. Тъй като в околността нямаше никакви други момичета на възрастта на Криси, тя и Томи бяха неразделни кажи-речи от люлката и Джон и лорд Хънтингтън винаги се бяха надявали някой ден двамата да се оженят. Но Томи — приятен момък с пясъчноруса коса и светлокафяви очи, бе само с шест месеца по-голям от Криси и Джон все още го считаше за хлапак. Докато Криси вече бе млада жена, и то на възраст за женене. Очевидно беше съзряла по-бързо от Томи, но може би ако го обичаше, тя щеше да го почака да стане мъж.