Значи все пак изпитваше болка. Внезапно й се прииска да отиде до него и да го обгърне с ръце. Прииска и се да отпъди тъгата му. Какво й ставаше? Тя го мразеше. Освен това той щеше да й се изсмее в лицето.
— Мисля, че е време да се запознаеш с хората от племето ми — каза Филип тихо, като прекоси шатрата и застана пред нея. Улови брадичката й и повдигна лицето й към своето. — Ако нямаш какво друго да правиш.
— Ръкоделието ми може да почака — отговори Кристина.
Тя стана, а Филип обгърна тънката й талия. Стояха само на сантиметри един от друг и от неговата близост пулсът на Кристина се ускори. Усети, че се разтапя, че губи контрол. Мразеше начина, по който той я караше да се чувства. Трябваше да каже нещо, за да прекъсне това напрегнато мълчание.
— Желаете ли да тръгваме вече, Ваше Височество? — каза саркастично тя.
— Не съм Ваше Височество, Тина. Казах ти да ме наричаш Филип. — Ръката му се стегна около талията й.
— Да, сър, Ваше Височество — отвърна Кристина с престорено смирение.
— Достатъчно! — изрева той. — Ако искаш да те метна през коляното си и да те набия за наказание, можеш да продължаващ. Ако не, обувай си сандалите.
Кристина не желаеше да го предизвиква. Тя изтича в спалнята, откри сандалите си под леглото, бързо ги нахлузи и се върна в предната стая.
Филип я прегърна през кръста и я изведе навън Спряха до първата шатра вляво от тяхната.
— Саид, там ли си? — извика Филип отвън.
— Влизай, Абу. Чест е за мен да посетиш дома ми — каза нисък як мъж, който се появи на входа на шатрата.
Вътре имаше цяло едно многолюдно семейство. Жените бяха в единия край на шатрата — една месеше тесто, друга, седнала на пода, хранеше бебе, а трета, по-възрастна жена, приготвяше яденето. Мъжете седяха в другия край на шатрата и чистеха пушките си и множество ножове.
— Това е Кристина Уейкфийлд — каза Филип. Всички обърнаха поглед към нея. — Кристина, това е моят стар приятел Саид и съпругата му — Майди. — Той посочи възрастната жена, която приготвяше яденето. — Майди се грижи за баща ми, а също така приготвя храната ни. Младата жена вдясно е дъщеря й Нура.
Очите на Кристина се разшириха, когато видя красивото тъмнокосо момиче, което на възраст изглеждаше не по-голямо от нея. Стори й се, че вижда враждебност в погледа на Нура и си спомни, че тя се е надявала да стане съпруга на Филип.
— А младата жена с децата е етърва й — Амин. — Кристина отвърна на усмивката на смуглото, красиво момиче, което явно беше малко над двадесет години. То им бе донесло храната вчера и неговата пола и блуза носеше Кристина. Може би ако й се отдадеше случай, Кристина би могла да се сприятели с нея.
— Това са синовете на Майди — Ахмад, Саади и Саид — съпругът на Амин — довърши Филип.
Всички синове кимнаха един по един. Кристина разпозна в Ахмад и Саади двамата мъже, които бяха помогнали на Филип да я отвлече. Саид беше на годините на Филип и имаше голям белег, който се спускаше по дясната му буза.
— Много съм щастлива да се запозная с вас — каза тя.
— Удоволствието и честта са изцяло наши, Кристина Уейкфийлд — отвърна Саид и топло й се усмихна. — Виждам защо шейх Абу си създаде толкова грижи да те доведе тук. Имаш необикновена красота.
— Ласкаеш ме, Саид, но аз…
Филип я прекъсна:
— Грижите не бяха кой знае какви, както могат да потвърдят Ахмад и Саади, но Кристина трябва да се запознае и с братята ти, затова си тръгваме. — Той изтласка Кристина от шатрата.
— Разбирам. Може би някой друг път — извика след тях Саид.
Изглеждаше смутен.
Веднага щом излязоха, Кристина се обърна към Филип с ръце на хълбоци и гневно святкащи очи.
— Защо ме прекъсна така? — нападна го тя.
— Дръж си езика зад зъбите, Тина. За твое добро е. Не се шегувах, когато ти казах, че бием жените си, покажат ли неуважение — каза сурово Филип. — Прекъснах те, защото щеше да кажеш, че си тук против волята си. Всички в стана вече го знаят. Но ако го беше казала пред хората, това щеше да ме постави в неловко положение. Може би един хубав бой с камшик ще те опитоми. — Той я сграбчи грубо за рамото.
— Не! — простена Кристина и се дръпна от него. — Ще бъда добра, обещавам! — извика тя обезумяла. Цялото й тяло трепереше.
— Кристина, престани — каза нежно Филип. — Няма да те бия сега. Още не си ме предизвикала чак толкова.
Той я прегърна нежно и не я пусна, докато тя не спря да трепери. Никога нямаше да проумее този мъж. В един момент я заплашваше, че ще я набие, а в следващия я държеше с нежност и любов.
Любов? Откъде пък й хрумна това? Филип не я обичаше. Той само я желаеше. А любовта и желанието се различни като деня и нощта. За Кристина нямаше надежда някога да напусне това място, освен ако сърцето му не се смилеше над нея и Филип не я пуснеше да си отиде, както баща му бе освободил майка му.