— Саид ме открадна от моето племе — каза гордо Амин.
— Откраднал те е! — възкликна Кристина. Нима всички мъже тук бяха от един дол дренки?
— Преди да станат врагове, нашите племена имаха общи пасища. Познавам Саид от дете и го обичам откакто се помня. Когато станах на възраст за женене, той трябваше да ме открадне, защото баща ми никога нямаше да се съгласи на този брак.
— Но защо двете племена станаха врагове? — попита Кристина заинтригувана.
— Не знам, защото мъжете не казват такива неща на жените. Знам само, че шейх Али Хейаз от моето племе има зъб на Язир Алхамар. Нещо свързано с майката на Рашид, която беше сестра на Али Хейаз.
Точно в този момент се зададе Филип, яхнал коня си, с дълга сабя на кръста и пушка на рамо.
— Трябва да тръгвам — прошепна Амин, когато го видя.
— Радвам се, че си поговорих с теб, Амин. Моля те, ела ми на гости в шатрата. Ще бъдеш добре дошла. Доведи и децата си.
— Ще го сторя с радост — каза стеснително момичето и забърза към шатрата си.
Филип спря пред Кристина и скочи от коня.
— Защо Амин си отиде толкова бързо? — попита той. На слънчевата светлина жълтите точици в очите му изглеждаха златни.
— Мисля, че се бои от теб — отговори Кристина и по устните й премина лека усмивка.
— Какво? — Той я погледна недоверчиво. — Няма защо да се бои от мен.
— Тук грешиш, господарю мой. Присъствието ти определено предизвиква страх — подразни го тя. — Не виждаш ли, че цялата треперя?
Филип и се ухили дяволито.
— Ти, сладка моя, има от какво да се боиш — каза той и прокара пръст по ръката й.
Кристина се изчерви. Много добре знаеше какво има предвид. Наистина имаше защо да се страхува от него. А и наближаваше онази част от денонощието, от която се опасяваше най-много.
Ядоха вкусна вечеря, приготвена от сръчните ръце на Майди. После Филип се облегна на дивана и зачете една от книгите, които бе донесъл за Кристина. До него стоеше мях с вино. Кристина седна на срещуположния диван и се зае да реже парчета коприна. Беше решила да прибави дълги ръкави на роклята, която си бе ушила. Времето се застудяваше, а тя не искаше да взема назаем някоя от робите на Филип, за да се стопли.
Може би щеше да си направи собствена роба — тежка кадифена роба, заедно с куфия в подходящ цвят. Засмя се на глас, като си се представи облечена като бедуин.
— Какво те забавлява, съкровище?
— Просто си представих как ще изглеждам в кадифената роба, която смятам да си ушия. Забелязах, че времето захладнява — отговори тя.
— Много мъдро, че се подготвяш за това време, но не виждам кое е смешното — отбеляза Филип, като остави книгата си на масата.
— Е, добре, представих си не само робата, но и куфия в съответен цвят. Далеч не е нещо, което добре облечената англичанка носи в днешно време.
Филип се усмихна. Очите му бяха меки и топли.
— Искаш ли да донеса багажа ти от Кайро? Може да се уреди.
Кристина се замисли за минута.
— Не, ако багажът ми изчезне внезапно, това само ще разстрои Джон. Не искам да се тревожи. Донесъл си ми достатъчно платове. Ще се оправя с тях.
Тя се взря сляпо в ножицата, която държеше. Горкият Джон! Надяваше се, че той я смята за мъртва и че скоро ще се примири със смъртта й, вместо да се измъчва от тревоги къде се намира и какво преживява. О, колко мразеше мъжа, чиито похотливи желания бяха направили живота й на пух и прах!
— Кристина! — извика Филип и я изтръгна от мислите й. — Попитах те дали предпочиташ брат ти да смята, че си умряла.
— Да! — изкрещя му в отговор тя. Тялото й трепереше от гняв. — Брат ми и аз бяхме много близки. Джон би разбрал колко страдам под властта на дивак като теб. Ще му бъде по-леко, ако ме мисли за умряла.
Филип се изправи, изненадан от внезапната й ярост.
— Страдаш ли тук, Тина? — попита той тихо. — Нима те бия или се държа с теб като с робиня?
— Държиш ме тук в плен! — отвърна Кристина. Тъмносините й очи мятаха мълнии. — Изнасилваш ме всяка нощ! Смяташ ли, че ми е приятно да ме любиш против волята ми?
— Отричаш ли? — попита Филип. Очите му й се присмиваха.
Тя сведе глава, за да избегне погледа му.
— За какво говориш? Какво да отричам?
— Отричаш ли, че ти харесва да правим любов? Можеш ли да отречеш, че ти доставям толкова удоволствие, колкото и ти на мен? Наистина ли страдаш от ласките ми, Тина?
Гневът й се претопи в унизително безсилие и тя сведе смирено поглед, защото беше победена. Защо Филип винаги успяваше да размени ролите? Защо трябваше да й задава такива въпроси?
Мътните да го вземат! Беше го направил нарочно, защото знаеше, че Кристина не би могла да отрече. Бе стъпкал гордостта й. Но тя никога нямаше да му достави удоволствието да си признае.