Щеше му се да бе прекарал повече време с баща си, но беше благодарен и за годините, които бяха преживели заедно. Хиляди прекрасни спомени щяха да топлят Филип през идващите години, защото двамата с Язир бяха по-близки от повечето бащи и синове; бяха добри приятели и бяха споделяли всичко — и радостите, и бедите.
След като се нахрани и почисти Виктъри, той забърза през заспалия стан към шатрата си. Беше изтощен физически и психически и нямаше търпение да усети Кристина до себе си.
Отиде направо в спалнята, но я откри празна. Множество емоции — мъка, гняв, съжаление — се изписаха на лицето му, докато се питаше огорчено защо е избрала точно този момент, за да избяга.
По дяволите, какво още трябва да изстрадам до края на този ден, помисли си той. Обърна се бързо и тръгна обратно към входа, като се чудеше колко ли време е успяла да спечели Кристина. Но миг преди да излезе, го спря тих глас:
— Филип, ти ли си?
Сякаш огромен товар се смъкна от плещите му. Кристина лежеше на дивана, подпряла глава на лакът, а краката й бяха свити под тежка завивка от овча кожа. Красивото й лице имаше загрижено изражение.
Филип седна до нея и видя, че очите й са зачервени от плач. Тя нежно хвана ръката му и каза меко:
— Съжалявам, Филип.
— Вече съм добре, Тина. Ще потъгувам известно време, но най-лошото мина и сега трябва да продължа да живея.
Той потърси очите й и разбра, че тя също скърби. Не бе предполагал, че Кристина се е привързала толкова към Язир. Трогнат, Филип я взе в обятията си и я прегърна нежно, а тя отново се разплака.
След смъртта на Язир в стана се възцари необичайно униние. Всички весели викове и гръмогласни разговори изчезнаха.
Амин се опитваше всячески да повдигне духа на Кристина и тя бе благодарна, че има приятелка, с която да си говори. Ако не бяха Амин и децата й, щеше да се чувства дяволски самотна.
Филип бе обзет от скръбно настроение, от което Кристина не успяваше да го избави, въпреки всичките си усилия. Когато бе край него, тя бърбореше за какво ли не, но той просто седеше и се взираше пред себе си с празен поглед, сякаш не я забелязваше. Отговаряше на въпросите й и я поздравяваше, но това бе всичко. Кристина помнеше, че след смъртта на родителите си беше изпаднала в същото състояние. Но Джон й бе помогнал да го преодолее, а тя нямаше представа как да помогне на Филип.
Нощем, когато си легнеха, Филип я вземаше в прегръдките си, но нищо повече. Това започна да я изнервя. Постоянно се питаше кога той ще я пожелае отново. Казваше си, че би трябвало да е доволна от необичайната промяна у него, но не беше. Опитваше се да намери начин да го извади от депресията му, но не можеше. Някога бе пожелала да види как Филип страда, но вече не искаше. Болеше я за него, а не знаеше защо.
ГЛАВА ШЕСТНАДЕСЕТА
Изминаха пет дни от смъртта на Язир и нервите на Кристина вече бяха опънати до краен предел. Филип беше излязъл на лов и тя нямаше представа кога ще се върне. През последните дни не бе напускала шатрата, но вече просто не можеше да издържа.
Тя намери Ахмад и му каза да приготви Гарван за езда. После бързо облече робата и бричовете си. Когато стигна до каруците, Ахмад вече беше готов за тръгване.
— Добре е, че се връщаш към обичайните си занимания — каза той с широка усмивка и й помогна да се качи на коня.
— Да, така е — отвърна Кристина. Но не към всичките, добави наум тя, като се сети за спокойните нощи, които прекарваше напоследък.
Спуснаха се бавно по склона, но когато стигнаха до пясъците, Кристина пришпори Гарван в галоп. Ахмад, който беше свикнал с начина й на езда, успя бързо да я догони и двамата запрепускаха един до друг.
Яздеха вече поне от половин час и бяха навлезли далеч навътре в пустинята, когато иззад едно възвишение изникнаха четирима ездачи и препуснаха право срещу тях.
Кристина спря Гарван и се обърна към Ахмад, който тъкмо вдигаше пушката си. Но преди пръстът му да успее да натисне спусъка, прозвуча изстрел и той бавно се свлече от коня си, а от гърдите му бликна кръв.
— О, боже, не! — извика Кристина, но Ахмад лежеше върху горещия пясък напълно неподвижен.
Тя веднага обърна Гарван и препусна в галоп. Искате й се да види как е Ахмад, но сега бе по-важно да помисли за собствения си живот. Ала преследвачите й я настигаха. Изведнъж нечия ръка я сграбчи през кръста, вдигна я от гърба на Гарван, сякаш беше перце и я метна върху друг кон. Кристина започна да се мята ожесточено и усилията й се увенчаха с успех — тя съумя да се освободи от ръката, която я притискаше, и падна по гръб върху твърдия пясък.