Слава богу, имаше пълна луна, която осветяваше пътя му достатъчно, за да не изпуска следата. Часовете се нижеха мъчително бавно, но той не спираше. Едва след като слънцето изгря и се издигна високо над хоризонта, в далечината изникнаха шатрите на пустинно племе. Още малко, Кристина. Ще те намеря и ще те отведа у дома.
Филип спря Виктъри в средата на стана и веднага бе заобиколен от няколко мъже.
— Търся четирима мъже и една жена — каза той на арабски. — Минали са оттук, нали?
— Дошъл си където трябва, Абу Алхамар. Слез от коня и ела с мен.
Преди Филип да успее да се обърне, за да види кому принадлежи гласът, долетял иззад него, някой опря в гърба му пушка и го принуди да не мърда.
— Откъде знаеш кои съм?
— Очаквахме те. Ела с мен.
Той слезе от Виктъри и мъжът го побутна с пушката към входа на една от шатрите. Следваха ги други въоръжени до зъби мъже. Откъде, по дяволите, знаят кой съм, чудеше се Филип.
В дъното на шатрата седеше възрастен мъж, който се надигна от възглавницата си и го огледа изпитателно.
— Не ти отне много време, за да стигнеш до тук, шейх Абу. Отдавна чакам този момент.
— Защо е всичко това, мътните да го вземат? — попита Филип. — Откъде знаеш кой съм? Аз никога не съм те виждал.
— Виждал си ме, но няма как да си спомняш. Може би си чувал за мен. Аз съм Али Хейаз — шейх на това племе и чичо на природения ти брат Рашид. Сега вече разбираш ли защо си тук?
— Чувал съм името ти, но това е всичко. Защо ме очакваш?
— А, виждам, че баща ти е скрил истината от теб. Значи ще трябва аз да ти разкажа цялата история, за да разбереш защо ще те убия.
— Трябва да си луд — засмя се Филип. — Нищо не съм ти направил. Защо искаш да умра?
— Не съм луд, Абу Алхамар. — Али Хейаз говореше бавно, наслаждавайки се на всеки миг от своя триумф. — Скоро ще научиш защо трябва да умреш. Знаех си, че ще паднеш в моя капан. Идеята да отвлечем жена ти беше великолепна.
— Къде е тя? — избухна Филип. — Ако си я наранил…
— Всичко с времето си, Абу — прекъсна го Али Хейаз. — По-късно ще можеш да я видиш за последен път. Не се бой за нея, защото в моя стан никой няма да й навреди. Признателен съм на Кристина Уейкфийлд, защото благодарение на нея ти си тук и аз ще мога да си отмъстя. После възнамерявам да я върна на брат й, за да получа наградата.
— Откъде знаеш за нея? — попита Филип.
— Задаваш твърде много въпроси! Брат ти Рашид ме посещава от време на време. Той спомена, че си се върнал от Англия и че си довел чужденка, която държиш като своя наложница въпреки волята й. Така че аз просто спасих Кристина Уейкфийлд от нейния похитител. — Али замълча. Когато заговори отново, гласът му беше изпълнен с гняв. — Освен това, наскоро научих за смъртта на Язир. Почувствах се измамен, защото исках сам да го убия. Но сега ти, обичният му син, ще заемеш мястото му!
— В какво обвиняваш баща ми? — попита Филип.
Али Хейаз наля две чаши с вино и му предложи едната. Той отказа, но старецът само се усмихна.
— Ще ти бъде за последно, затова ти предлагам да го изпиеш. Не е отровно, уверявам те. Приготвил съм ти по-бавна и жестока смърт.
— Продължавай с обясненията си, Хейаз. Искам да видя Кристина — отговори Филип, взе виното и присмехулно вдигна чашата си като за наздравица.
— Виждам, че все още не ме възприемаш сериозно. Но нещата ще се променят, когато животът ти започне бавно да угасва. Както и да е, заслужаваш да знаеш защо ще умреш. — Али спря и отпи от чашата, която държеше. — Преди много години аз и баща ти бяхме близки приятели. За него бях готов на всичко. Познавах и твоята майка, и бях с Язир, когато се роди ти. В онези дни се радвах за баща ти. Той имаше двама хубави сина и жена, която обичаше повече от всичко на света. Помня как те държах на коленете си и ти разказвах приказки, когато беше само на три години. Спомняш ли си?
— Не.
— Не съм се и надявал да си спомниш. Бяха щастливи години — докато майка ти не си тръгна. Беше добра жена, но унищожи Язир. Той така и не се съвзе след заминаването й. Съпругата му си беше отишла, синовете му си бяха отишли, той нямаше за какво да живее. Страдах три години с него, защото го обичах като брат. Надявах се, че ще забрави майка ти и отново ще открие щастието. Имах сестра на име Маргиана — красиво момиче, което обожаваше Язир. Така че му предложих да се ожени за нея.
— Но майка ми и баща ми все още са били женени. Как е можел да се ожени за сестра ти? — прекъсна го Филип.
— Майка ти си беше отишла и нямаше да се върне. Все едно, че беше умряла. Язир бе свободен да се ожени отново. Можеше да си изгради нов живот и да създаде синове, които да израснат при него. В крайна сметка той се съгласи да се ожени за сестра ми. Тогава ми се наложи да замина надалеч и аз помолих Маргиана да не се омъжва, докато не се върна. Но тя отказа да чака. Случи се така, че докато бях далеч от нея, ме раниха и бях прикован на легло с месеци. После ми трябваха почти две години, за да открия Маргиана и племето на Язир. Тогава Рашид, синът на сестра ми, беше на една година. Времето минаваше и аз си мислех, че всичко със сестра ми е наред. Язир още беше нещастен. Не обичаше Рашид толкова, колкото теб. Но когато ги посещавах, Маргиана изглеждаше щастлива. Едва преди няколко години тя дойде при мен и ми разкри истината за така наречения свой брак. Оказа се, че точно в деня на сватбата Язир отказал да се ожени за нея. Но същата нощ се напил и я изнасилил. Когато месеци по-късно сестра ми открила, че ще има дете, тя помолила Язир да се ожени за нея, но той отново отказал. Не можел да забрави майка ти. Маргиана се срамувала, че не е омъжена, така че ме излъгала и ме накарала да повярвам, че е щастлива. Язир никога повече не я пожелал, но позволил на нея и на Рашид да живеят с племето му. Тя го обичала, а той се държал с нея като с боклук. След като ми каза истината, Маргиана се самоуби. Все едно, че Язир бе забил ножа в сърцето й. Да, той уби сестра ми и в този ден аз се заклех да отмъстя. Чаках, но Язир знаеше за заклетата ми омраза и никога не посмя да излезе сам от стана си. Никога не забрави, че аз го чакам. Но чаках твърде дълго и той ми се изплъзна. Умря в покой, без да страда, както е страдала сестра ми.