— Може ли да се разчита на думата ти?
— О, ти си невъзможен! Просто трябва да изчакаш до сутринта и ще узнаеш отговора. Лека нощ.
С това Кристина излезе от спалнята и се сгуши на самотния диван. Е, поне беше удобен. По дяволите, не искаше да спи тук, искаше да е в леглото с Филип. Но той беше прав, разбира се. Можеше неволно да го нарани през нощта, а тя не искаше да му причинява повече страдания. Искаше Филип да се оправи възможно най-бързо.
Сега, когато знаеше, че го обича, всичко се бе променило. Вече не можеше да воюва с него или да му отказва каквото и да било. Но как щеше да му обясни промяната в своето отношение към него, без да му признае любовта си? Дали би повярвал, че просто му е благодарна, задето я е спасил? Да, трябваше да повярва на това. Звучеше напълно правдоподобно.
Но дали Филип нямаше бързо да се отегчи от нея, когато видеше, че е спечелил играта? Не, той не беше такъв. Сигурно не му бе напълно безразлична, иначе нямаше да рискува живота си, за да я спаси. Кристина внезапно осъзна, че не би понесла Филип да я отпрати. Не я интересуваше, че не са женени. Искаше само да остане с него.
Може би щяха да имат деца. Едно дете би ги свързало завинаги. Дете. Син! Тогава всичко щеше да бъде наред, защото Филип не можеше да прогони майката на сина си. Животът щеше да бъде прекрасен!
ГЛАВА ОСЕМНАДЕСЕТА
Струваше й се, че тича от цяла вечност. Бягаше, а не стигаше до никъде. Единственото, което виждаше край себе си, бе пясък — само пясък и чудовищно слънце, което я изгаряше. Но зад нея бе смъртта и тя трябваше да избяга. Краката я боляха ужасно, чувстваше ги като отделени от тялото си. При всяко поемане на въздух гърдите й свистяха, но смъртта продължаваше да я преследва. Трябваше да тича по-бързо, трябваше да избяга! Чу, че смъртта я вика по име, погледна назад и изтръпна от ужас: той я настигаше. Студена пот се стичаше по тялото й. Той извика името й отново, но Кристина не спря. Молеше се някакво чудо да я спаси. Мъжът продължаваше да вика името й и гласът му ставаше все по-силен и по-силен. Тя отново погледна назад. Господи, той бе точно зад нея, протягаше ръце. Тогава видя лицето му. Беше ужасният мъж, който я удари, а сега щеше да я убие. Филип! Къде си?
— Кристина!
Тя стреснато отвори очи, но веднага се успокои, когато видя познатата обстановка на шатрата. Било е само сън, само един глупав сън. Челото й бе мокро от пот. По дяволите, денят явно щеше да бъде горещ.
— Нещастен глупак! Не трябваше да й се доверяваш.
С кого ли говореше Филип? Кристина бързо стана и се отправи към спалнята. Когато разтвори завесите, видя че той е седнал на леглото и с огромни усилия се опитва да си обуе панталоните.
— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш, Филип? Все още не бива да ставаш — скара му се тя. Сетне се огледа. В стаята нямаше никой друг. — И на кого говореше преди малко?
Филип я гледаше объркано, после объркването му се смени с гняв.
— Къде беше?
— Какво?
— Къде беше, по дяволите? Виках те поне десет минути. Къде беше? — изрева той.
— Значи преди малко си си говорел сам. Е, явно наистина си нещастен глупак, след като ми нямаш поне малко доверие. Спях на дивана. Казах ти, че няма да си отида, а моята дума струва поне колкото твоята.
— Тогава защо не ми отговори?
— Сънувах кошмар, Филип. Сънувах, че мъжът, който ме удари, ме преследва из пустинята. Всичко беше толкова истинско. Мислех си, че той вика името ми. А когато се събудих, чух как си мърмориш на себе си.
— Добре, съжалявам, че си направих погрешен извод.
Филип стана от леглото и се опита да си върже панталоните.
— Филип, не трябва да ставаш — каза бързо тя, като видя болката, изписана на лицето му.
— Знам, Тина, и възнамерявам да стоя в леглото, но умирам от жега в тази шатра и под тази тежка завивка. А в интерес на истината искам и нещо друго.
Кристина отиде до него, завърза панталоните му, после му помогна да легне.
— Да ти донеса ли малко храна, Филип?
— За това най-вече те виках. Гладен съм като вълк.
Тя тръгна към завесата, но преди да излезе спря и се обърна.
— След като те нахраня, ще ми кажеш ли как си изгорял?
— Ще ти кажа нещо сега. Няма защо да сънуваш кошмари с онзи мъж. Той е мъртъв.
— Мъртъв! — възкликна Кристина. — Но… мак така?
— Аз го убих.
— Филип! Защо е трябвало да го убиваш? Заради мен?
— Мислех, че искаш да умре!
— Бих се радвала да го видя набит с камшик, но не и убит.
Зави й се свят. Значи той можеше да убие човек заради нея!
— Освен това същият мъж простреля Ахмад, а аз обещах на Саид, че той ще си плати. Сега не се чувствам особено доволен от постъпката си, но онзи човек така или иначе щеше да умре, защото бе нарушил заповедите на своя шейх. Когато пристигнах в стана, го чакаше екзекуция. Поне се бихме честно, Тина. И двамата бяхме въоръжени.