— Кристина…
Тя пристъпи към него, обви ръце около шията му и го целуна нежно. Филип я притисна в обятията си и я отнесе в леглото. Господи, нали не сънувам?
След като се любиха, Кристина облегна глава върху рамото на Филип и зарови пръсти в косъмчетата на гърдите му. В едно поне се бе уверила — Филип още я желаеше. А докато я желаеше, нямаше да я отпрати.
Беше прекалено щастлива, за да заспи. Странно, но не изпитваше никаква вина, задето се бе отдала доброволно на Филип. Пък и защо да се чувства виновна? Тя го обичаше и искаше да го направи щастлив. Искаше да му принадлежи изцяло, защото в замяна получаваше върховно удоволствие.
В края на краищата, какво бе бракът? Договор за пред цивилизованото общество. Е, Кристина не живееше в цивилизацията и значение имаха единствено нейните чувства. По дяволите цивилизования свят! Той не беше тук, за да я съди, а и тя не възнамеряваше да се връща в него.
Но трябваше да помисли за Джон.
— Филип, буден ли си?
— Как бих могъл да заспя, когато пръстите ти ме гъделичкат? — попита усмихнато той.
Кристина се надигна и се обърна към него.
— Филип, мога ли да пиша на брат си, за да му кажа, че съм добре?
— Това ще те направи ли щастлива? — попита той.
— Да.
— Тогава му пиши. Ще накарам Саади да предаде писмото ти. Но не казвай на брат си къде се намираш, сладка моя. Не мисля, че бих искал тази хубава планина да бъде атакувана от цялата британска армия.
— О, Филип, благодаря ти — извика тя, наведе се и нежно го целуна.
Но Филип бързо сключи ръце около нея.
— Ако знаех какъв ефект ще има това, щях по-рано да ти позволя да пишеш на брат си — засмя се той.
Сетне я притисна към себе си и телата им отново се сплетоха в танца на страстта.
На следващата сутрин Кристина се събуди със съзнанието, че трябва да свърши нещо важно и неотложно. Щеше да пише на Джон! Развълнувана, тя започна да се надига от леглото, но усети ръката на Филип, която небрежно лежеше върху гърдите й, и я обзе трепетна възбуда.
Писмото можеше да почака. Кристина се отпусна до спящия Филип и тъкмо се колебаеше дали е редно да го буди, когато очите му бавно се отвориха.
— Мислех, че вече пишеш писмото си — каза той сънливо, а ръката му леко погали заоблената й гръд.
— Ти спеше толкова спокойно, че не исках да те притеснявам — излъга Кристина. — Гладен ли си?
— Само за теб, сладка моя. — Усмихна й се и целуна жадно другата й гърда.
Цялото й тяло пламна.
— Не бих отказала храна на гладен човек — прошепна тя и се притисна към него, готова да го приеме в себе си.
По-късно, точно когато Кристина и Филип излизаха от спалнята, се появи Амин със закуската. На устните й засия радостна усмивка, когато видя доволството, изписано на лицето на приятелката й.
— Мисля, че денят ще бъде хубав — отбеляза приветливо тя и остави подноса с храната на масата.
— Да, денят е прекрасен — въздъхна доволно Кристина, но в същия миг се изчерви, защото видя насмешливия поглед на Филип и осъзна, че още не беше излизала от шатрата и нямаше представа какъв е денят. — Ъ-ъ… как е малкият Саид? — измънка тя в опит да прикрие смущението си.
— Добре е — усмихна се разбиращо Амин. — Не се отделя от баща си, а и Саид обожава да се занимава с него.
— Радвам се — отговори Кристина, като си възвърна самообладанието. — Така и трябва да бъде. О, почти довърших робата за малкия Саид. Ще ти я донеса по-късно.
— Колко си мила, Кристина — усмихна се срамежливо Амин. Никога досега не бе имала приятелка, която да бъде толкова добра с нея и така великодушно да й отделя от времето си. Много я обичаше и би направила всичко за нея. — Ще се видим по-късно.
По време на закуската Филип не сваляше очи от Кристина и това я смущаваше и объркваше. Когато приключиха да се хранят, той най-накрая й проговори:
— Преди да се върна в Англия често пишех на Пол, така че в сандъка ми ще намериш всичко, от което се нуждаеш за писмото си. Аз отивам да кажа на Саади какво трябва да направи. Ще се върна след малко.
Веднага щом Филип излезе от шатрата, Кристина се втурна в спалнята, окрилена от мисълта, че най-после ще може да съобщи на Джон, че е добре. Намери кутията с принадлежностите за писане, върна се с нея в голямата стая и веднага започна да пише.
Обични ми братко.
Прости ми, Джон, че не ти писах досега, но едва наскоро ми се удаде възможност да го сторя. Бързам да те успокоя, че съм добре и че съм истински щастлива.
Сигурно си ме смятал за мъртва, защото вече минаха три месеца, откакто ме няма. Съжалявам, ако съм ти причинила страдание, но аз исках да мислиш, че съм умряла. Първоначално нямах представа какво ще се случи с мен, затова беше по-добре да не знаеш, че съм жива. Но сега вече всичко се промени.