Не си мисли нищо лошо за мен, като ти кажа, че живея с мъж. Не искам да споменавам името му, защото то няма значение. Това, което е от значение, е че го обичам и че искам да остана с него. Не сме женени, но това също няма значение. Докато знам, че ме желае, ще бъда щастлива.
Мъжът, когото обичам, е същият, който ме отвлече, и отначало го мразех. Но месеците, които прекарах с него, неусетно превърнаха омразата ми в любов. Самата аз не съзнавах това допреди две седмици, когато едва не го изгубих. Но след това разбрах, че искам да остана с него завинаги. Не знам дали той ме обича или не, но се моля с времето да ме обикне.
Може би един ден той ще се ожени за мен, но дори ако не го направи, аз ще остана с него, докато вече не ме иска. Бих ти казала къде съм, но той не би одобрил. Сърцето ми подсказва, че някой ден отново ще те видя, Джон. Но дотогава, моля те, не се тревожи за мен. Тук съм щастлива и нямам нужда от нищо.
Моля те, Джон, не ме съди строго, защото не мога да заглуша порива на сърцето си. Бих направила всичко за този мъж. Моля те да разбереш това и да ми простиш, ако съм ти причинила болка. Знаеш, че не бих го сторила нарочно. Той ме желаеше и ме плени. Така е в неговата страна, както той казва. Сега аз го обичам и го искам повече от всичко. Надявам се да ме разбереш.
Обичам те.
Кристина се изправи, запечата плика и реши потърси Саади. На входа на шатрата обаче се сблъска с Филип.
— Ако си готова с писмото, сладка моя, ще го дам на Саади. Той чака навън.
— Не — каза Кристина припряно. Не можеше да му позволи да види писмото. — Аз ще му го дам.
Той я погледна намръщено.
— Не си казала на брат си къде си, нали?
— Филип, молбата ти беше да не му казвам и аз я изпълних. Давам ти честната си дума. Ако не ми повярваш сега, никога няма да ми вярваш.
— Добре. Можеш да дадеш писмото на Саади — кимна Филип и разтвори завесата на входа.
Саади чакаше на коня си. Кристина му връчи писмото и прошепна:
— Бог да те пази.
Той й се усмихна топло, сетне смушка коня с колене, препусна надолу по склона и скоро се изгуби от поглед. Кристина се обърна към Филип, който стоеше до нея, и стисна ръката му.
— Благодаря ти още веднъж, Филип. Сега, когато знам, че Джон няма да се тревожи за мен, се чувствам много по-добре.
— Не заслужавам ли още една целувка, сладка моя?
— Наистина заслужаваш — отвърна тя и се надигна на пръсти.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТА
Кристина се беше сгушила на дивана, взираше се с отсъстващ поглед в чашата със сутрешното си кафе и отчаяно се опитваше да си спомни какво й бе казал Филип тази сутрин, преди да тръгне. Помнеше, че беше излязъл много рано, че тя бе полузаспала и че не бе чула почти нищо от обясненията му.
Не беше ли казал, че отива да подпише договор с шейх Ямаид Алхабал за ползването на водата, която деляха? Че ще организира среща между племената, за да отпразнуват подновеното си приятелство? Че ще отсъства цял ден, а може би и през нощта?
Всичко й се струваше така смътно, че Кристина се чудеше дали не е било сън. Но ако е било така, къде беше Филип? Когато се събуди, леглото до нея бе празно. По-късно Амин й каза, че го е видяла да говори с Рашид много рано и че после е излязъл от стана с Виктъри.
Внезапно тя се почувства много самотна. Никога досега Филип не беше отсъствал цял ден, освен по времето, когато я бяха отвлекли от него. Още бе ранна утрин, а той вече й липсваше. Какво, по дяволите, щеше да прави днес?
Може би сред книгите, които й бе донесъл, имаше някоя, която е пропуснала да прочете. Кристина отиде до скрина, където ги държеше и започна да се рови из тях. Но преди да успее да ги прегледа, отвън се чу гласът на Рашид, който питаше дали може да влезе.
Тя се изправи и приглади полата си, преди да го покани. Радваше се, че има с кого да си поговори, но когато видя печалното изражение на Рашид, усмивката й се стопи.
— Какво има, Рашид? Какво се е случило?
— Имам нещо за теб, Кристина. От Абу е.
Кристина изтича и грабна парчето хартия от ръцете му. Но се боеше да го отвори. Защо Рашид изглеждаше така неспокоен и защо Филип й бе оставил бележка?
Стига глупости, каза си тя. Вероятно това беше някаква изненада или може би извинение, задето я бе изоставил толкова рано сутринта.
Тя седна на дивана, отвори бавно бележката и започна да чете.
Кристина,
Помолих Рашид да те върне при брат ти. Не мислех, че това ще се случи, но огънят загасна и няма смисъл да продължаваме. Освобождавам те — нещо, за което винаги си копняла. Искам да заминеш преди да се върна. Така ще бъде по-добре.