Кристина хвърли последен поглед назад, после заби пети в хълбоците на Гарван и препусна в самоубийствен галоп. Рашид викаше след нея, но тя не спря. Не й бе останало нищо, заради което да живее, и искаше да умре. Да умре в планината на Филип. Така поне щеше да тежи на неговата съвест до края на дните му.
Но защо трябваше да му показва, че не може да живее без него? Филип не бе виновен за това, че желанието му към нея бе угаснало. А и тя още го обичаше. Надяваше се да бъде щастлив с Нура.
Кристина забави хода на Гарван. Щеше да измисли друг начин, за да свърши със себе си, без Филип да разбере. Тя си помисли за Маргиана, която се бе самоубила заради Язир. Сега наистина разбираше болката и страданието на отхвърлената жена.
Вече яздеха през пустинята. Горещината ставаше все по-непоносима, но тя не я забелязваше. Беше толкова нещастна, че не усещаше нищо. Не можеше да повярва, че всичко не е само един лош сън.
Падна нощта, после отмина и слънцето отново се показа, но Кристина не намираше покой.
Измъчваха я безброй въпроси, чиито отговори така и не успяваше да открие. Защо, защо Филип не я искаше вече? Тя си беше същата като преди четири месеца. Изглеждаше по същия начин, само чувствата й се бяха променили. Защо той й причиняваше такава болка?
Дали защото се беше предала? Дали я бе отхвърлил, защото вече нямаше предизвикателство? Но това не беше честно, а и ако причината бе тази, Филип би я отпратил още преди месец.
Ами този последен месец, изпълнен с толкова споделено щастие, с толкова прелестни мигове? Това бяха най-прекрасните дни в целия й живот, а и Филип изглеждаше не по-малко щастлив от нея. Прекарваше с Кристина по-голямата част от времето си. Водеше я всеки ден на езда. Разказваше й за миналото си, споделяше с нея най-съкровените си мисли, обграждаше я с внимание и нежност. Тогава защо сега съм тук, питаше се отчаяно тя. Защо Филип се промени? Защо? Защо?
Въпросите не й даваха покой. Докато почиваха през най-горещите часове на деня, Кристина лежеше будна, разкъсвана от хиляди мисли, спомени, предположения. Приемаше хляба и водата, които й даваше Рашид, но се хранеше автоматично, докато умът й продължаваше да премисля всичко отново и отново, в отчаян опит да открие обяснение. После неизменно се спускаше здрач и те отново потегляха на път.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА
По дяволите, денят пак ще бъде влажен, мислеше си раздразнено Джон Уейкфийлд, докато седеше на бюрото си и преглеждаше сутрешната кореспонденция. Беше зима. Не бе толкова горещо, колкото през първите му месеци в тази проклета страна, но от седмица не беше валяло и дните бяха влажни и задушни. Климатът в Египет бе просто ужасен.
Слава богу, довечера поне щеше да види Карин Хендрикс. Чаровната, красива Карин. Добре, че миналата седмица се бе оставял Уилям Доусън да го замъкне на опера, иначе може би никога нямаше да срещне Карин.
Тръпка премина през тялото му, когато се сети за ада на първите си три месеца в Египет. Но от писмото от Криси насам всичко се бе променило.
Настойчиво чукане по вратата прекъсна блуждаещите му мисли.
— Кой е? — извика той.
Вратата се отвори и в задушната кутийка, която служеше за офис на Джон, влезе сержант Таунисън. Той беше едър мъж, около два пъти по-възрастен от Джон. Имаше къдрава червена коса и рунтави мустаци със същия ярък цвят.
— Навън има един арабин, който иска да ви види, лейтенант. Казва, че е за нещо важно — предаде сержантът.
— Та те всички казват така, сержант. Разбирам, че сме тук, за да поддържаме мира, но няма ли към кого друг да се обърнат с безкрайните си разправии?
— Трябва да има, сър. Тези проклети хора не разбират, че ние сме тук главно за да държим французите вън от страната им. Да кажа ли на този да влезе?
— Да, сержант. По дяволите, ще се радвам да напусна тази страна.
— Взехте ми го от устата, сър — каза сержант Таунисън и отиде да повика арабина.
Минута по-късно Джон чу, че вратата тихо се затиря и вдигна поглед. Това със сигурност беше най-високият арабин, когото бе виждал. Беше по-висок дори от него.
— Вие ли сте Джон Уейкфийлд? — попита младежът, като пристъпи надменно към бюрото.
— Лейтенант Уейкфийлд — поправи го Джон. — А мога ли да узная вашето име?
— Името ми няма значение. Дойдох за наградата, която сте обещали за връщането на сестра ви.
Ето пак, помисли си раздразнено Джон. Докога щяха да го тормозят тези алчни негодници? Отдавна бе престанал да брои хората, които пристигаха при него с лъжлива информация за Кристина, с надеждата да получат наградата. Беше организирал много щателни претърсвания из града и из пустинята, но всички те се оказаха безплодни.