— Отивате си? А ако полковникът попита защо?
— Кажи му, че съм намерил сестра си и съм я завел в квартирата си. Мислиш ли, че ще се справиш с това, сержант?
— Да, сър. Но нали не искате да кажете, че това момиче тук е сестра ви? — попита изумено сержантът, но веднага съжали за въпроса си, когато видя студения блясък в очите на лейтенант Уейкфийлд.
— Докарай веднага каретата ми, сержант! Това е заповед!
Приближаваше обяд, когато Джон стигна до дома си. Успя да отвори вратата на апартамента без да събуди Кристина, но когато се отправи към празната спалня, мисис Грийн — неговата икономка — го спря.
— За бога, какво правите у дома посред бял ден, Джон Уейкфийлд? И какво е това? — попита тя неодобрително.
— Това е сестра ми.
— Сестра ви? — Мисис Грийн беше потресена. — Искате да кажете, че това е момичето, което издирвахте под дърво и камък? Защо не казахте веднага? Не стойте там така, внесете сестра си в спалнята.
— Точно натам се бях запътил, преди да ме спрете, мисис Грийн — каза Джон, влезе в стаята, в която държеше всички вещи на Кристина и нежно я положи на леглото.
— Наранена ли е? Как я открихте? Какво да сторя, за да ви помогна?
— Тя просто има нужда от сън, това е всичко — обясни Джон и погледна Кристина с любов. — Може би трябва да махнете робата й, за да се чувства по-удобно. Но се опитайте да не я будите.
— Добре, щом не искате да се събуди, по-добре ми помогнете.
Джон забеляза смачканото парче хартия, което Кристина здраво стискаше в ръка. Той успя да разтвори пръстите й и го хвърли на малката масичка до леглото. После с помощта на икономката свали робата и сандалите на сестра си. Кристина отвори веднъж очи, но веднага ги затвори отново и продължи да спи.
На излизане от стаята Джон тихо затвори вратата. Сетне отиде право при шкафа за напитки в гостната, наля си солидна чаша уиски и се отпусна на любимия си тапициран стол.
— Какво искате да направя с това, сър? Да я изхвърля ли? — попита мисис Грийн, като вдигна изпоцапаната роба на Кристина.
Джон вдигна очи към нея.
— Засега просто я оставете. Кристина ще реши.
Трябваше да върне Кристина в Англия колкото се може по-бързо. Египет им беше донесъл само страдания, но сега, когато Криси се бе върнала, отново щяха да бъдат щастливи.
Защо ли бе напуснала мъжа, когото твърдеше, че обича? Беше написала, че ще остане с него, докато той престане да я иска. Това ли се беше случило? Копелето я бе похитило, използвало и накрая я беше захвърлило, за да прибере парите от наградата. Криси бе казала, че го обича. Колко ли страдаше!
— Ще изляза за около час, мисис Грийн — каза той. — Сестра ми едва ли ще се събуди. А ако все пак се събуди, кажете й, че трябва да отменя една среща, но скоро ще се върна. И й дайте всичко, което поиска.
— Няма ли да обядвате?
— Ще ям, когато се върна — каза Джон и си взе ябълка от фруктиерата на масата. — Няма да се бавя.
Квартирата на майор Хендрикс не беше далече. Джон се надяваше да открие Карин в къщи, защото искаше лично да отмени вечерния си ангажимент.
Карин беше с година по-млада от него и бе на кратко гостуване при чичо си, майор Хендрикс. Живееше в Англия, а майка й бе наполовина испанка. Но той не знаеше за нея нищо повече, освен че тя много го привличаше.
Карин изглеждаше като испанка с меката си черна коса и черни очи. Имаше крехка, но идеално заоблена фигура. Джон бе очаквал вечерта с огромно нетърпение, но сега трябваше да отмени срещата. Надяваше се Карин да го разбере.
Той почука на вратата на скромния апартамент на майор Хендрикс. След миг тя се отвори и на прага се появи младо момиче, което приветливо му се усмихна. Джон беше шокиран, защото това момиче изглеждаше на шестнадесет или седемнадесет години и все пак…
— Карин?
Момичето се засмя на объркването му.
— Непрекъснато става така, лейтенант. Аз съм сестрата на Карин, Естел. Няма ли да влезете?
— Не знаех, че тя има сестра — каза той, като пристъпи във фоайето. — Толкова си приличате.
— Знам, като близначки. Но Карин е с пет години по-голяма от мен. Баща ми казва, че Карин и аз сме точни копия на майка ни, когато е била млада. Мама все още е красива жена и е много приятно да знаем как ще изглеждаме в бъдеще. — Тя се усмихна на Джон със сладка, извинителна усмивка. — Простете ми. Всички казват, че говоря прекалено много. Искате ли да видите Карин, лейтенант…
— Джон Уейкфийлд — отзова се той с кратък поклон. — Да, бих желал да говоря с нея, ако е възможно.
— Мисля, че може да се уреди. Тя почива в стаята си. Времето е толкова горещо. Жегата действа много уморително, а и ние все още не сме свикнали с нея. Значи вие сте Джон Уейкфийлд — каза Естел и го огледа от глава до пети. — Карин ми е говорила много за вас и виждам, че изобщо не е преувеличавала.