— Вие определено сте доста пряма, мис Естел.
— Смятам, че човек трябва да казва това, което мисли.
— Да, но това понякога може да му докара неприятности — каза Джон с усмивка.
— Знам. Но аз обичам да шокирам хората. Въпреки че вас едва ли успях да ви шокирам. Трябва да сте свикнали на комплименти от страна на жените — продължи тя дяволито.
— Не съвсем. Свикнал съм да правя комплименти, не да ги получавам — засмя се той.
— Говорите като истински джентълмен. Но вие отново ми позволихте да се разприказвам. Ако почакате в гостната, ще отида да съобщя на Карин, че сте тук.
— Благодаря. Приятно ми беше да се запозная с вас, мис Естел.
— Определено и аз мисля същото за запознанството си с вас, лейтенант Уейкфийлд. Но ние отново ще се видим, сигурна съм — каза Естел и изчезна надолу по коридора.
След минута на прага се появи Карин.
— Мислех, че сестра ми се шегува, когато каза, че сте тук — възкликна тя. — Естел обича да прави такива номера. Но защо сте тук толкова рано, лейтенант Уейкфийлд?
— Карин, знам, че се виждаме едва за втори път, но бих ви помолил да ме наричате Джон — каза той, като вложи в молбата целия си момчешки чар.
— Добре, Джон — усмихна се Карин. — Какво те води насам?
— Не зная точно как да ти го кажа — отговори Джон и извърна поглед от питащите й очи. Отиде до отворения прозорец и се загледа навън, скръстил ръце на гърба си. — Ти си тук само от месец, Карин, но вероятно знаеш за изчезването на сестра ми.
— Да, чичо ми разказа, когато разбра, че съм се запознала с теб.
— Кристина беше отвлечена от стаята си още първата вечер от пребиваването ни в Кайро. Двамата с нея бяхме много близки. Търсих я навсякъде и бях на границата на лудостта. Но днес, тази сутрин, тя се върна при мен.
— Джон! Това е прекрасно! Толкова се радвам за теб. Как е тя?
Той се обърна към нея и видя, че лицето й наистина е озарено от искрена радост.
— Тя е добре, но още не съм имал възможност да говоря с нея. Яздила е близо седмица и сега спи. Исках да го кажа първо на теб, за да разбереш защо не мога да те придружа в операта довечера. Трябва да съм до Криси, когато се събуди.
— Естествено, че разбирам, и ти благодаря, че дойде да ми обясниш. Мога ли да ти помогна с нещо?
— Много мило от твоя страна, че ми предлагаш помощта си, Карин. Може би ще е добре след ден-два да се обадиш на Кристина. Не зная дали ще й бъде лесно да свикне с мисълта, че отново си е у дома. Само се моля да успее да забрави ужасните си преживявания.
— Сигурна съм, че постепенно ще се оправи — отвърна Карин.
— Надявам се.
Кристина спеше вече дванадесет часа. Беше почти полунощ. Джон продължаваше да крачи неспокойно из гостната. Имаше да я пита за толкова много неща. Не искаше да се нахвърля върху нея в мига, в който тя се събудеше, но трябваше да получи някои отговори. Дали Криси бе същата или тези няколко месеца я бяха променили?
Той отиде до вратата на спалнята и тихо я отвори. Но Криси още спеше, подпъхнала ръка под бузата си. Джон отиде на пръсти до леглото й и за пореден път се взря в нея с тревожен, замислен поглед.
Не беше отслабнала и изглеждаше здрава, макар и мръсна. Носеше пола и блуза по обичая на хората от пустинята. Но те бяха направени от красиво зелено кадифе, украсено по ръбовете с пищна дантела. Изглеждаше като арабска принцеса.
В писмото си бе казала, че нищо не й липсва. Онзи мъж очевидно се бе грижил добре за нея. И това само правеше нещата още по-странни. Джон не можеше да проумее как мъж, който е имал сестра му, би могъл да я пусне да си отиде. Красотата на Кристина беше толкова необикновена. В нея имаше нещо изумително, но и неописуемо — нещо, което я отличаваше от всички други жени, които можеха да се нарекат красавици.
Внезапно тя отвори очи и премигна няколко пъти. Явно се чудеше къде се намира.
— Всичко е наред, Криси — каза Джон и приседна на леглото. — Вече си у дома.
Кристина го погледна с насълзени очи и в следващия миг се притисна към него с все сила.
— Джон! О, Джон, прегърни ме. Кажи ми, че всичко е било само сън, че никога не се е случвало — проплака тя.
— Съжалявам, Криси, но не мога да ти кажа подобно нещо. Иска ми се да бих могъл — каза той, като я прегърна силно. — Но всичко ще бъде наред, ще видиш.
Не каза нищо повече. Остави я да се наплаче. Когато Кристина се успокои, Джон я пусна и отметна кичурите, полепнали по мокрите й бузи.
— По-добре ли се чувстваш?