ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА
— Джон, мога ли да поговоря с теб, преди да излезеш? — попита Кристина, която седеше на масата в трапезарията и пиеше вече трета чаша чай.
— Не можем ли да отложим разговора за по-късно, Криси? Трябва да занеса на полковника тези писма рано, преди да е започнало събранието в щаба.
— Не, Джон, въпросът не търпи отлагане. Исках да говоря с теб още снощи, но ти се прибра много късно.
— Добре — въздъхна Джон, седна срещу нея и си наля чаша горещ чай. — Какъв е този толкова важен въпрос?
— Вчера следобед ходих на пазара. Там научих, че има някакъв кораб, който тръгва за Англия след четири дни. Възнамерявам да отплавам с него.
— Но защо, Криси? Разбирам, че искаш да си заминеш от тази страна колкото може по-скоро. Но защо не издържиш още пет месеца, за да се върнем заедно?
— Не мога да чакам.
— Естествено, че можеш. Няма причина да тръгваш сега. От месец насам изглеждаш истински щастлива — никакви сълзи, никакви тъжни физиономии. Откакто започна да излизаш, ти напълно се промени. Обичаш да ходиш на пазар, срещаш се с нови хора, забавляваш се. Защо да не можеш да останеш с мен още само пет месеца?
— Причината, поради която трябва да тръгна сега, е достатъчно сериозна. Ако остана тук още пет месеца, после ще трябва да остана поне още толкова. Не мога да карам моето… — Тя замлъкна. — … моето бебе да пътува по море веднага след раждането му, нали?
Джон трепна, сякаш го бе зашлевила. Кристина извърна поглед от слисаното му изражение. Беше леко смутена, но същевременно изпитваше облекчение, задето най-после бе споделила тайната си с него.
— Бебе — промълви той и поклати глава. — Ще имаш бебе.
— Да, Джон, след пет месеца — каза гордо тя.
— Защо не ми каза досега?
— Самата аз не знаех до миналия месец, а дори тогава имах още съмнения.
— Как би могла да не разбереш такова нещо? — възкликна Джон.
— Спомни си колко бях разстроена, Джон. Бях прекалено отдадена на страданията на духа си, за да знам какво се случва с тялото ми.
— Заради бебето ли си толкова щастлива през последния месец?
— О, да! То ми дава основания отново да живея!
— Значи възнамеряваш да го задържиш и да го отгледаш сама?
— Разбира са! Как изобщо можеш да ми задаваш подобен въпрос? Това бебе е мое. То е заченато в любов. Никога няма да се откажа от него!
В зениците на Джон трепна гневен пламък.
— Всичко пак се свежда до онзи мъж! Искаш това дете, защото то е негово дете. Нима ще си тръгнеш, без да му кажеш за бебето? Може би сега той ще се ожени за теб.
— Ако смятах, че ще се ожени за мен, веднага бих отишла при него. Но няма никакъв шанс. Абу вече трябва да се е оженил за Нура. Той не иска това дете, но аз го искам. И искам да родя у дома, в Англия. Затова трябва да отплавам час по-скоро.
— А мислила ли си какво ще кажат хората? Ти не си омъжена, Криси. За тях детето ти ще бъде копеле.
— Знам. Много мислих затова, но нищо не може да се направи. Поне ще бъде богато копеле — каза тя. — Но ако клюките те тревожат, няма да остана у дома. Винаги мога да живея някъде другаде с бебето си.
— Криси, нямах това предвид. Знаеш, че ще бъда до теб, каквото и да решиш. Единственото, което ме вълнува, са твоите чувства. Не помниш ли колко се разстрои от отвратителните подмятания на офицерските съпруги?
— Но тогава се чувствах нежелана и нещастна. Затова се почувствах още по-зле, когато ми заявиха, че оттук насетне никой мъж няма да ме поиска. Но сега съм щастлива. Вече не мога да бъда наранена от приказките на хората. Все ми е едно дали някога ще се оженя. Искам само своето бебе и спомените си.
— А аз искам само ти да си щастлива — каза Джон. Опитваше се да приеме факта, че Кристина ще става майка, без да е омъжена. Сестра му бе силна жена. Много му се искаше да вярва, че ще устои на несгодите, които я очакваха. — Детето ти няма да има баща, но ще си има вуйчо. Ще ти помогна да го отгледаш, Криси.
— Благодаря ти, Джон! — извика Кристина, изтича при него и го прегърна. — Толкова си добър с мен и аз толкова те обичам!
— Хм, все пак не ми харесва идеята да отплаваш съвсем сама.
— Ти винаги се тревожиш прекалено много. Убедена съм, че на никого няма да му хрумне да ме притеснява в моето състояние. Както виждаш, бременността вече ми личи — каза тя, като се обърна в профил. — А докато стигна до Лондон, сигурно ще съм огромна като бик. Ще взема със себе си много платове и прежди и ще прекарам цялото пътуване в каютата, правейки дрехи за бебето. А щом сляза в Лондон, ще си наема карета, която ще ме отведе право в Уейкфийлд. Ето, виждаш ли, че няма за какво да се безпокоиш?