Тогава вратата се отвори. Дребна, бузеста жена надникна навън и се усмихна топло. Беше с черна, силно прошарена коса, вързана на тила, и с топли сиви очи.
— Вие трябва да сте Кристина Уейкфийлд. Влизайте, влизайте. Аз съм сестрата на Джонси, Мейвис. Не мога да ви опиша колко съм щастлива, че дойдохте да родите бебето си тук — каза тя приветливо и поведе Кристина към гигантски вестибюл с височината на двуетажна къща. Когато тази сутрин ни донесоха съобщението, че сте на път, старата къща отново се съживи.
— Не искам да ви създавам допълнителни грижи — каза Кристина.
— Глупости, дете! Какви ти допълнителни грижи? Тази къща е пълна само с хора, които няма какво да правят, тъй като господарят никога не си е у дома. Наистина сте добре дошла тук и можете да останете докогато поискате. Колкото по-дълго, толкова по-добре.
— Благодаря — отговори Кристина.
Големият, слабо осветен вестибюл, беше украсен със старинни гоблени, изобразяващи батални сцени и пейзажи. В дъното му имаше две извети стълбища, а между тях — тежка двукрила врата, по която бе издълбана сложна плетеница от фигури. Покрай стените бяха наредени столове, канапета и мраморни статуи.
Кристина изпита благоговение и възхита.
— Никога не съм виждала толкова голям вестибюл. Красив е.
— Да, цялата къща е такава — голяма и самотна. Трябва й семейство, което да я оживи, но не мисля, че ще дочакам този ден. Изглежда, че господарят не иска да се жени и да има деца.
— О, значи той е млад? — изненада се Кристина.
Беше си го представяла стар и немощен.
— Така са ми казвали. И безотговорен. Предпочита да живее в чужбина, отколкото да управлява имението. Но елате, трябва да сте изтощена след пътуването. Ще ви заведа в стаята ви и ще можете да си починете преди вечеря — каза Мейвис и я поведе нагоре по стълбите. — Знаете ли, мис Кристина, това ще е първото бебе, което ще се роди тук от две поколения насам. Икономката Ема ми каза, че последното дете, родено тук, е била лейди Ан-Жанет, а тя не е имала братя и сестри.
— Значи мистър Какстън не е роден тук? — попита Кристина.
— Не, роден е отвъд морето. Лейди Ан-Жанет е пътувала много на младини — отговори Мейвис.
Чувство на безпокойство пропълзя у Кристина, но тя го отпъди.
— Ще ви настаня в източното крило. То се огрява от утринното слънце — каза Мейвис.
Стигнаха до втория етаж и тръгнаха по дълъг коридор, в който също имаше красиви гоблени.
Вратата на първата стая беше отворена. Кристина се спря и надникна вътре, привлечена от синия интериор, който и напомни за собствената й стая в Уейкфийлд. Остана очарована от размерите и красотата на помещението. Килимът и завесите бяха от тъмносиньо кадифе, а мебелите и завивките върху огромното легло — в по-светло синьо. Имаше и голяма камина от черен мрамор.
— Мога ли да остана в тази стая? — попита импулсивно Кристина. — Синьото е любимият ми цвят.
— Разбира се, че може, дете. Сигурна съм, че мистър Какстън няма да има нищо против. И без това никога не се прибира у дома.
— О, не знаех, че това е неговата стая. Вероятно не мога.
— Всичко е наред, дете. Стаята не е обитавана вече повече от година и има нужда някой да поживее в нея. Ще наредя да донесат багажа ви тук.
— Но нещата му… принадлежностите му не са ли в тази стая?
— Да, но тя е пригодена за двама души. Има достатъчно място и за вас.
След вечеря Мейвис разведе Кристина из къщата. Придружаваше ги любезната икономка Емелин Лоурънс. На третия стаж бяха стаите на прислугата, голяма библиотека и учебна зала. Западното крило на втория етаж не беше използвано никога, но под него имаше огромен бален салон, който заемаше цялата задна част на къщата. От едната му страна бяха разположени кухнята, голяма банкетна зала и по-малка трапезария, а от другата — кабинетът на господаря и гостната.
Гостната беше красиво обзаведена в зелено и бяло, а по стените висяха множество портрети. Заведоха Кристина до най-големия от тях, поставен над камината. Тя застана пред него, прикована от погледа на чифт морскозелени очи, напръскани със златисто. Портретът беше на красива млада жена, чиято катраненочерна коса се разстилаше като шал по голите й рамене. Безпокойството на Кристина се върна с още по-голяма сила.
— Това е лейди Ан-Жанет — обясни Ема. — Беше толкова красива! Баба й е била испанка — оттам е черната й коса, но очите й са наследени по бащина линия.