— Изглежда толкова тъжна — прошепна Кристина.
— Да, този портрет е рисуван, след като лейди Ан-Жанет се върна в Англия с двамата си сина. Оттогава насетне така и не я видяхме щастлива, но тя никога не разкри причината за мъката си.
— Споменахте двама сина?
— Да, мистър Какстън има по-малък брат, който живее в Лондон.
Кристина се олюля и се строполи в най-близкото кресло.
— Добре ли сте, мис Кристина? Изглеждате толкова бледа — възкликна Мейвис.
— Не зная, просто… се почувствах малко отмаляла. Бихте ли ми казали малкото име на мистър Какстън? — попита тя.
Но вече знаеше отговора.
— Разбира се — каза Ема. — Името му е Филип. Негово благородие Филип Какстън.
— А името на брат му е Пол? — промълви едва чуто Кристина.
— Ами да, но откъде знаете? Познавате ли мистър Филип?
— Дали го познавам! — Тя се изсмя истерично. — Той е бащата на моето дете.
Мейвис зяпна.
— Но защо не ми казахте веднага? — попита Ема удивено.
— Мисля, че това е чудесно! — засмя се Мейвис.
— Но вие не разбирате! Не знаех, че това е неговият дом. Мейвис, ти никога не си казвала на Джонси малкото име на мистър Какстън, а Филип никога не ми е казвал, че има имение в тази част на страната. О, господи, не мога да остана тук. Това никак не би му се понравило.
— Глупости — усмихна се Ема. — Какво по-добро място да се роди детето на мистър Филип от собствения му дом?
— Но Филип не ме иска. Не иска това дете.
— Не вярвам в това, мис Кристина. Прекалено сте хубава — каза чистосърдечно Мейвис. — Мистър Какстън не може да е такъв глупак. Вие казахте ли му за детето?
— Аз… аз знаех, че той не иска това дете, затова не виждах смисъл да му казвам.
— Щом не сте му казала, не можете да сте сигурна как би реагирал — мъдро заяви Ема. — Не, оставате тук. Нямате право да ми отнемате възможността да видя детето на Филип Какстън.
— Но…
— Не искам да чувам и дума повече за заминаване. Но бих искала да чуя как сте се запознали с мистър Какстън.
— Да, и аз настоявам да чуя цялата история! — каза Мейвис.
Кристина вдигна поглед към портрета на лейди Ан-Жанет. Колко приличаше Филип на нея!
Няколко седмици по-късно болките на Кристина започнаха. Тя усети първите леки спазми, докато правеше сутрешната си разходка в обширната цветна градина зад къщата, и побърза да се прибере.
Ема веднага я сложи в леглото, свари вода и повика Мейвис, която имаше опит в израждането на бебета. Тя не се отдели от Кристина нито за миг и непрекъснато я уверяваше, че всичко ще мине добре. Но часовете се нижеха бавно. Болките ставаха все по-силни и Кристина с мъка сдържаше виковете, които напираха в гърлото й.
Мъчи се цели четиринадесет часа. С последно, върховно усилие тя изтласка бебето си на бял свят и беше възнаградена от силния му плач.
Беше изтощена, но се усмихна щастливо.
— Искам да подържа сина си — прошепна тя на Ема, която стоеше до леглото и изглеждаше не по-малко изтощена.
— Ще ти го дадем, дете, веднага щом Мейвис го изкъпе. Но откъде знаеш, че е момче?
— Какво друго би могъл да направи Филип Какстън?
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И СЕДМА
Беше обед в края на септември и бавно въртящите се вентилатори по тавана не успяваха да се преборят със задуха в малкия хотелски ресторант. Филип беше пристигнал в Кайро едва вчера. Тази сутрин бе успял да намери подходящ костюм и да си поръча всичко останало, което щеше да му е необходимо за пътуването до Англия. Сега седеше пред чаша коняк и чакаше обяда си. Не мислеше за нищо. Не искаше да си спомня за ада на последните осем месеца.
— Филип Какстън, нали? Това се казва изненада! Какво ви води в Кайро?
Филип вдигна поглед от питието си. Пред него стоеше Джон Уейкфийлд.
— Имах малко работа — отговори той, питайки се дали Джон знае, че работата му е била свързана със собствената му сестра. — Но вече я свърших и в края на месеца се прибирам в Англия. Няма ли да ми направите компания за обяд? — попита Филип от учтивост.
— Имам среща, но ще пийна с вас, докато чакам.
— Сестра си ли чакате? — попита Филип с надеждата да получи отрицателен отговор. Нямаше желание да я вижда повече. Никога.
— Кристина се върна в Англия преди около пет месеца. Престоят в Египет не й се отрази добре. Впрочем, аз също не съм очарован от тази страна. Единственото хубаво нещо, което ми се случи тук, е че се запознах със съпругата си. Оженихме се миналия месец и скоро ще отплаваме за вкъщи, може би със същия кораб, с които ще пътувате и вие.
— Поздравявам ви. Поне вашето пътуване до тук не е било пълен провал, за разлика от моето — каза горчиво Филип. Копнееше да се махне от тази страна, която му навяваше толкова спомени.