ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ДЕВЕТА
Филип почука силно на вратата. Отвори я намусен прислужник.
— Мистър Какстън, сър, радвам се да ви видя отново. Мистър Пол също ще се зарадва.
— Къде е брат ми? — попита той и му подаде палтото си.
— В кабинета си е, мистър Какстън. Да му съобщя ли за пристигането ви?
— Няма да е необходимо — отговори Филип и тръгна по късия коридор право към кабинета на Пол. — Ако си много зает, мога да дойда по-късно, братле — каза закачливо той, като надникна през отворената врата.
Пол вдигна поглед от писмата си и се изправи с ослепителна усмивка на красивото си лице.
— По дяволите, радвам се да те видя пак, Филип! Кога се върна? — Той се приближи и топло прегърна брат си.
— Току-що — отвърна Филип и се настани в голямото кожено кресло до прозореца.
— Неотдавна ти написах писмо, но ти очевидно си отплавал преди да стигне до теб. Все едно, по-важното е, че си вече тук. Това трябва да се полее — каза Пол и се насочи към малката масичка, върху която имаше гарафа с бренди и няколко чаши. — Освен това държа да те поздравя.
— Не мисля, че завръщането ми у дома е повод за поздравления — отбеляза сухо Филип.
— Съгласен съм. Завръщането ти у дома изисква само по глътка бренди, но ти заслужаваш поздравления, защото видях сина ти и той е едно хубаво, здраво бебе. Изглежда точно като теб — каза усмихнато Пол и подаде питието на Филип.
— За какво, по дяволите, говориш, Пол? Аз нямам син.
— Но аз… аз мислех, че знаеш! Защо тогава се връщаш в Англия? Не е ли заради детето? — попита объркано Пол.
— Говориш врели-некипели, Пол. Вече ти казах, че нямам син! — отговори Филип.
Започваше да се дразни.
— Значи няма да го признаеш? Просто ще се правиш, че той не съществува, че не се е раждал?
— Не, не ми е казала, и коя, по дяволите, е тя?
— Кристина Уейкфийлд! С коя друга си живял през последната година?
Филип се отпусна назад в креслото си. Беше шокиран.
— Тя роди син преди три месеца във Виктъри. Сметнах, че щом като е отишла да роди в дома ти, това става с твое съгласие. Случи се да отида там и попаднах на нея точно когато си тръгваше. Изглеждаше ядосана, че научавам за бебето. Каза ми какво си сторил с нея, как си я отвлякъл и си я държал с месеци в плен. Как, по дяволите, си могъл да направиш такова нещо, Филип?
— Беше единственият начин, по който можех да я имам. Но защо не се е върнала и не ми е казала? — промълви Филип по-скоро на себе си.
— Обясни ми, че ти не искаш детето, че не искаш да се ожениш за нея.
— Но аз никога не съм й казвал… — Той млъкна, защото си спомни, че в действителност й бе казал точно това. Беше й казал, че не я е довел в стана, за да му ражда деца, и че няма намерение да се жени за нея.
— Това, че детето изглеждало също като мен, не доказва, че е мое. Кристина може да е забременяла и след като се върна при брат си.
— Размърдай си мозъка, Филип, и пресметни времето. Ти си я похитил още в деня на пристигането й в Кайро, тоест, през септември, нали?
— Да.
— Добре, държал си я в плен четири месеца. Тя си е тръгнала в края на януари и е родила осем месеца по-късно — в края на септември. Значи трябва да е заченала от теб. Освен това. Кристина сама ми каза, че детето е от теб. Точните й думи бяха: „Родих син, когото Филип не иска“, и трябва да добавя, че тя възнамерява да го задържи и да го отгледа сама.
— Син! — възкликна Филип, като удари с юмрук по облегалката на креслото. Радостният му смях отекна из къщата. Имам син, Пол, син! Казваш, че прилича на мен?
— Има твоите очи и коса. Красиво момче е. Не би могъл да искаш по-хубаво.
— Син! А тя е възнамерявала изобщо да не ми каже. Ще ми трябва кон, Пол. Заминавам още утре сутринта.
— Отиваш в Холстед?
— Разбира се! Искам си сина. Сега Кристина ще трябва да се омъжи за мен.
— Щом като не си знаел за детето, защо тогава си дойде в Англия? — попита Пол, докато допълваше чашите им. — За да си върнеш Кристина?
— Още я желая, но не си дойдох заради нея. Дойдох си, защото в Египет не ми остана нищо. Язир е мъртъв.
— Съжалявам, Филип. Никога не съм познавал истински Язир и не съм мислил за него като за мой баща. Но знам, че ти го обичаше. Сигурно си бил много опечален.
— Така беше, но Кристина ми помогна да превъзмогна мъката си.
— Бих искал да знам какво ли се е случило между теб и Кристина — каза Пол.
— Може би някой ден ще ти разкажа, братле, но не сега. Аз самият не знам със сигурност какво се случи.
Филип тръгна призори на следващия ден и докато препускаше към Холстед, в главата му се блъскаха хиляди въпроси. Защо Кристина не се бе върнала да му каже, че носи неговото дете? От прекалена гордост? Ами Джон? Сигурно брат й не знаеше кой е бащата на бебето, иначе щеше му потърси сметка още в Кайро.