Все едно, Джон скоро щеше да научи истината. По време на пътуването до Англия двамата с Филип бяха станали добри приятели. Как ли щеше да реагира Джон? Как ли щеше реагира самата Кристина на неочакваната му поява? Очевидно тя не искаше той да узнае, че има син. А може би искаше? Дали не бе отишла във Виктъри нарочно, за да му даде възможност да узнае?
Значи Кристина щеше да задържи бебето и да го отгледа сама. Ако наистина го мразеше, защо й бе да задържа детето, което непрекъснато щеше да й напомня за него? Може би всъщност и тя не бе безразлична към него!
Само ако й беше казал, че я обича! Само ако не бе чакал да чуе тези думи първо от нейната уста! Е, сега вече нямаше да чака. Щеше да й признае любовта си веднага, щом я видеше.
ГЛАВА ТРИДЕСЕТА
Кристина прекара цялата сутрин в опити да избегне Естел, защото не можеше да понесе щастието, запалено в очите на момичето от любовта му към Филип. Сега беше късен следобед и Карин и Естел бяха отишли на пазар в Холстед, а Джон преглеждаше някакви книги в кабинета си.
В къщата беше тихо. Кристина се изтегна в гостната и се опита да чете, за да спре да мисли за Естел и Филип. Но те бяха непрекъснато пред очите й, слети в страстна прегръдка. По дяволите!
— Кристина, трябва да говоря с теб. — Беше Томи Хънтингтън.
Тя се изправи и отиде бавно до камината. При всяка стъпка червената й кадифена рокля се полюшваше с меко шумолене.
— Очаквах да те видя чак довечера, Томи. Какво те води тук толкова рано? — попита Кристина, като се обърна с гръб към него и се зае да пренарежда фигурите върху плота на камината.
— Тази сутрин говорих с Джон. Той е съгласен, че трябва да се оженим. Не можеш да ми отказваш повече, Кристина. Обичам те. Моля те, омъжи се за мен.
Кристина въздъхна дълбоко. Отговорът й щеше да направи щастливи всички, освен нея. Дори Джонси бе започнала да й втълпява, че браковете се сключват за удобство, а не от любов, и че е достатъчно господарят Томи да я обича.
— Добре, Томи, ще се омъжа за теб. Но не мога да ти гарантирам, че някога…
Щеше да каже „ще те обикна“, но я спря плътен глас, който я накара да пребледнее като платно.
— Информираха ме, че имам син, мадам. Вярно ли е това?
Томи стисна силно ръцете на Кристина, но тя беше твърде шокирана, за да усети нещо. После Томи я пусна и се извърна, за да види натрапника, а тя се улови за камината, за да се задържи права. Краката й бяха омекнали като памук.
— Кой сте вие, сър? — попита Томи. — И какво искате да кажете, като питате годеницата ми дали имате син?
— Аз съм Филип Какстън. Може и да сте бъдещият съпруг на мис Уейкфийлд, но този въпрос не ви засяга. Зададох го на Кристина. И чакам отговор.
— Как смеете! — извика Томи. — Кристина, познаваш ли този човек?
Кристина беше загубила ума и дума. Тя бавно се обърна към Филип и едва не припадна от вълнение, когато го видя. Той бе същият, какъвто го помнеше. Той бе мъжът, когото обичаше. Искаше й се да изтича към него. Искаше да го прегърне и никога повече да не го пусне. Но грозната омраза в очите му и суровата студенина в гласа му я възпряха.
— Имам ли син, мадам?
Заплашителният му тон я накара да се вцепени. Но после страхът й се замени с ярост. Как можеше да говори за детето й с такова равнодушие?
— Не, мистър Какстън — каза тя. — Аз имам син. Вие — не.
— Тогава нека перифразирам въпроса си, мис Уейкфийлд. От мен ли е заченат синът ви?
Кристина знаеше, че няма как да се измъкне. Пол сигурно му бе казал кога е родила и за Филип не е било трудно да пресметне, че е заченала, докато е била с него. Освен това трябваше само да погледне малкия Филип, за да разбере, че е негов син.
Тя се отпусна в най-близкото кресло и извърна поглед от двамата мъже, които очакваха отговора й.
— Кристина, вярно ли е? Този мъж ли е бащата на детето ти? — попита задавено Томи.
— Вярно е, Томи — прошепна Кристина.
— Как смеете да дойдете тук, мистър Какстън?
— Тук съм заради сина си и ви предлагам да не се месите.
— Заради твоя син! — извика тя и скочи от креслото. — Но ти никога не си го искал. Защо го искаш сега?
— Боя се, че погрешно си разбрала това, което ти казах преди много време, Кристина. Казах, че не съм те довел в стана си, за да ми раждаш деца. Никога обаче не съм казвал, че няма да искам детето, ако се случи да заченеш — отговори спокойно Филип.
— Но аз…
Думите й бяха прекъснати от Джон, който се появи на прага.
— За какво са всички тези крясъци? — попита той строго. После видя Филип, който седеше точно до вратата и топло му се усмихна. — Филип, не очаквах да те видя толкова скоро. Но се радвам, че си решил да приемеш поканата ми да ни посетиш. Естел също ще ти се зарадва.