— Всичко ще се нареди, мис Криси. Ще видиш, че ще се нареди. Сега спри да плачеш, иначе това малко човече никога няма да се успокои.
Кристина затвори много тихо вратата на детската, обърна се и се озова лице в лице с Филип, който тъкмо влизаше от съседната стая. Трябваше да мине покрай него, за да стигне до стълбите, но той й препречи пътя.
Попита насмешливо:
— Филип младши заспа ли?
— Да — отговори тя, като отбягваше погледа му. — Хареса ли стаята си?
— Ще ми свърши работа — каза Филип и повдигна лицето й към своето. — Но бих предпочел да споделя твоята.
Той я придърпа към себе си, притисна тялото й към своето и устните му се впиха в нейните, търсейки отговор. Кристина го даде с желание. Самотата и болката на отминалите безкрайни месеци се стопиха в миг.
— Е, Тина, защо не ми каза, че носиш моето дете? — промълви дрезгаво той.
— Разбрах, че съм бременна, чак когато бях вече в третия месец. Тогава беше твърде късно — ти вече си се бил оженил за Нура.
— Нура! — засмя се Филип, загледан в нежните й сини очи. — Аз…
После се вцепени. Значи го беше изоставила, защото е искала да го напусне. А той, глупакът, си мислеше, че вече е знаела за бременността си и е избягала от страх да не го разгневи. Кога най-сетне щеше да осъзнае, че тази жена го мрази?
— Филип, какво ти стана? — попита Кристина, като видя внезапната студенина в очите му.
— По-добре идете при любовника си, мадам. Сигурен съм, че предпочитате неговите целувки пред моите! — каза сурово Филип и я отблъсна от себе си.
Докато го гледаше как се отдалечава по коридора, Кристина усети как коленете й се огъват. Зави й се свят. Какво бе сторила, та да го накара да я нарани така жестоко? Само до преди миг беше на върха на щастието, а сега имаше чувството, че умира.
— Филип! О, знаех си, че ще дойдеш!
Беше щастливият глас на Естел, долитащ от коридора на долния етаж.
— Надявах се да не си си тръгнала, сладка моя. Ще направиш престоя ми тук много по-приятен — отговори ведро дълбокият глас на Филип.
Очите на Кристина се напълниха със сълзи. Тя бавно се върна в стаята и затвори вратата след себе си. После се хвърли на леглото и зарови лице във възглавницата.
Не можеше да слезе долу и да гледа как Филип флиртува с Естел. Защо бе престанал да я желае? Защо я мразеше толкова? Как щеше да понесе да ги гледа заедно, когато собственото й сърце беше разбито?
ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ПЪРВА
Филип стоеше до отворената врата, която свързваше стаята на малкия Филип с тази на майка му, и наблюдаваше спящата Кристина, както бе правил толкова пъти в миналото. Само че тогава тя беше негова. Господи, колко я желаеше! Беше тъй красива с тази разпиляна по възглавницата златна коса и с това невинно изражение на лицето. Ако можеше да има любовта й, щеше да бъде най-щастливият мъж на света.
Защо ли не бе слязла за вечеря предишната вечер? Филип беше решил да й покаже, че може да бъде не по-малко безразличен от нея и планираше да посвети цялото си внимание на Естел. Отсъствието на Кристина го бе разочаровало до смърт. Естел беше хубаво момиче, но не можеше да се сравнява с Кристина. Никой не можеше да се сравни с Кристина. Защо трябваше под тази прекрасна външност да се крие толкова коварно сърце?
Малкият Филип се разплака и Филип се скри зад вратата, за да може да наблюдава скришом Кристина. След минута тя влезе в детската стая и той с изненада видя, че носи черната роба, която си бе ушила в Египет. Защо не я беше изгорила? Очевидно за нея робата не криеше спомените, които извикваше у него.
Кристина отиде право при люлката. Бебето спря да плаче веднага, щом я видя.
— Добро утро, любов моя. Нарочно остави мама да спи до късно тази сутрин, нали? Ти си радостта на моя живот, Филип. Какво щях да правя без теб?
Филип се почувства сгрян от любовта й към детето. Но не преставаше да се пита защо ли бе кръстила сина си на него.
Внезапно Кристина се обърна, усетила присъствието му в стаята, но не каза нищо, когато го видя да стои до вратата. Обърна се отново към малкия Филип, вдигна го от люлката и седна в тапицирания в синьо люлеещ се стол в ъгъла на стаята. Сетне бавно разкопча нощницата си.
Филип се подразни от мълчанието й. Предпочиташе да му крещи, отколкото да се прави, че не го забелязва.
— Не ти отне много време да изгубиш отново чувството си за благоприличие — отбеляза жестоко той.
— Ти сам го каза вчера, Филип: не мога да ти покажа нищо повече от това, което вече си виждал — каза спокойно Кристина и го дари го с лека усмивка, която така и не стигна до забележителните й сини очи.
Филип се засмя. Явно тази сутрин нямаше да успее да я ядоса. Той се взря в сина си, който жадно сучеше от гръдта на Кристина и гледката дълбоко го развълнува. Това бяха неговото дете и жената, която обичаше. Не, не можеше да се признае за победен. Щеше да намери начин да ги има и двамата.