— Всъщност, не съм мислила за това, но ако Томи иска да го осинови, тогава да, ще носи неговото име.
— Няма да позволя този млад никаквец да отгледа детето ми — намръщи се той.
— Нямаш думата по този въпрос, Филип. Освен това Томи ще бъде добър баща — каза тя, без сама да си вярва.
— Ще видим — измърмори Филип.
После и двамата потънаха в мълчание.
Скоро каретата спря пред имението. На вратата ги посрещна Джон. Изглеждаше ядосан.
— Къде бяхте, за бога? Разтревожих се до смърт!
— Ходихме да кръстим малкия Филип, Джон. Няма за какво да се разстройваш — отговори Кристина и се извърна въпросително към Филип, който бе започнал да се смее.
— Защо не сте казали на някого къде отивате? Когато се върнах у дома и видях, че сте изчезнали и двамата, заедно с бебето, си помислих, че…
— Знаем какво си си помислил, Джон — засмя се тя. — Но си сбъркал, както сам виждаш. Съжалявам, че си се разтревожил. Няма да се повтори.
Кристина се качи горе да сложи бебето да спи. След като го преоблече, тя затвори вратата на детската, за да не го безпокоят, после отиде в собствената си спалня, за да си свали шапката. През отворената врата Кристина чу, че Филип се прибира в стаята си. След миг оттам долетя ясният му глас и я накара да застине неподвижно.
— Какво правиш тук? Сестра ти ще припадне, ако те намери в стаята на един джентълмен.
— Недей да се преструваш на толкова шокиран, Филип. Трябва да си свикнал да забавляваш дами в спалнята си — каза закачливо Естел. — Чаках те тук, за да мога да поговоря с теб насаме. Защо не затвориш вратата и не дойдеш при мен на леглото, където е много по-удобно?
— Няма да се наложи, защото си тръгваш веднага. Не възнамерявам да бъда изгонен от тази къща заради твоите прищевки, Естел.
Кристина не искаше да слуша повече, но не можеше да се въздържи.
— Това не е прищявка, Филип Какстън! Дойдох тук, за да получа отговор. Още ли си влюбен в Кристина? Искам да знам!
— Любов! Какво общо има любовта с това? Някога я желаех, точно както сега желая теб — каза Филип, като вложи твърде малко чувство в плътния си глас.
— Значи тя вече не означава нищо за теб? — попита Естел.
— Кристина е майка на сина ми — това е всичко. Сега трябва да те помоля да си тръгнеш, Естел, преди някой да те е открил тук. Следващия път, когато пожелаеш да си поговориш с мен насаме, намери по-подходящо място.
— Както кажеш, Филип — изкикоти се Естел, очевидно доволна от себе си. — Ще те видя ли на обяд?
— След малко слизам долу.
Кристина седна на ръба на леглото. Сякаш нож бе пронизал сърнето й. Беше прегладняла, но сега всичките й мисли за храна изчезнаха. Трябваше да се махне оттук!
Тя хвърли роклята, облече дрехите си за езда, изтича надолу по стълбите и побягна към конюшнята.
Докато един от конярите оседлаваше Дакс, Кристина нервно потрепваше с крак, нетърпелива да избяга колкото може по-далеч от тази къща. Едва когато препусна надолу по пътеката, водеща към полята, тя даде воля на сълзите си.
Вятърът отвяваше солените капки към ъглите на очите й. Погледът й се замъгли, но Кристина продължаваше да пришпорва Дакс с все сила. Фибите изпадаха от косата й и къдриците й се разпиляха, грабнати от вятъра. Искаше й се да умре, за да сложи край на всичко, но се сети за малкия Филип. Не можеше да остави бебето си. Трябваше да приеме факта, че все още обича Филип, но никога няма да го има отново. Просто трябваше да се примири и да се посвети изцяло на сина си. Томи я обичаше. Може би щеше да й даде спокойствието, от което толкова се нуждаеше.
Два часа след смрачаване Кристина най-сетне стигна до входната врата и изтощена се облегна на нея. Филип излезе от гостната със загрижено изражение на лицето, но се отпусна и се усмихна, когато я видя. Зад него пристъпиха Джон и Карин. Карин изглеждаше разтревожена, а Джон — разярен.
— Къде, по дяволите, беше, Кристина? — извика той. — Вече за втори път в един и същи ден излизаш, без да кажеш и дума. Какво ти става?
— Добре ли е малкият Филип? — промълви тя.
— Добре е. Наложи се Джонси да търси дойка, за да го нахрани. Беше малко уплашен, но вече спи. Криси, наранена ли си? — попита Джон вече по-спокойно. — Да не би да си паднала от Дакс?
Кристина се погледна. Беше цялата в кални пръски. Разпиляната й коса бе разрошена и сплъстена. Тъмнозеленият й кадифен костюм за езда беше раздран на много места от стремглавата езда през гората.
Тя се отблъсна от вратата и вирна глава.
— Добре съм, Джон, просто съм уморена и гладна.
Понечи да влезе вътре, но Джон я дръпна обратно.
— Минутка, млада госпожице. Не отговори на въпросите ми. Къде беше през цялото това време? Всички от къщата излязоха да те търсят.