Кристина видя развеселеното изражение на Филип и се ядоса.
— Мътните да го вземат! Вече не съм дете, Джон. Мога да се грижа за себе си! Това, че съм излязла сама за няколко часа, не е причина да организираш издирване!
— Няколко часа! Нямаше те цял ден!
— Яздих, това е всичко! И точно ти си човекът, който най-добре от всички би трябвало да знае защо!
Джон знаеше защо. Изглежда присъствието на Филип в тази къща тормозеше Кристина повече, отколкото бе предполагал.
— Криси, искам да говоря с теб. Насаме — каза той.
— Не тази вечер, Джон. Казах ти, че съм уморена.
Джон я дръпна към стълбището, където останалите можеха да ги чуват.
— Криси, ако Филип те разстройва толкова много, ще го помоля да си отиде!
— Не! — извика тя. После добави по-меко: — Не искам да си отива, Джон. Не мога да му откажа правото да бъде със сина си. Постигнах съгласие със себе си. От сега нататък ще мога да се справям с присъствието му. — Надяваше се, че говори истината.
След като Кристина се качи по стълбите, Джон се върна при Карин.
— Ще накарам някой да занесе поднос с храна в стаята й и гореща вода за баня — каза Карин и загрижено погледна съпруга си. — Откри ли какво я е накарало да излезе този следобед?
— Аз знам какво — отговори той и изгледа неодобрително Филип. — Не знам обаче какво мога да направя.
ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ВТОРА
Беше петият ден на новата 1885 година. Последната седмица беше изпълнена с напрежение за всички в Уейкфийлд, но най-много за Кристина. Естел й демонстрираше грубо пренебрежение при всеки удобен случай, а Филип само се усмихваше иронично. Най-тежки обаче бяха вечерите. Горките Джон и Карин седяха в двата противоположни края на масата и наблюдаваха останалите с мълчалива тревога. От едната страна седяха Кристина и Томи, който намръщено гледаше Филип. Отсреща пък бяха самият Филип и Естел, която не криеше презрението си към Кристина. В тези моменти стаята приличаше на барутен погреб.
След изчезването на Кристина преди седмица, Филип се бе променил. Вече не я задяваше, а се отнасяше с нея хладно и учтиво и никога не споменаваше миналото. Това я изнервяше. Постоянно очакваше да чуе от него някоя хаплива забележка, но Филип мълчеше.
Колкото и да се стараеше да го отбягва, в детската стая винаги оставаха насаме. Тя настояваше Джонси да стои при нея, но веднага щом Филип влезеше в стаята, Джонси намираше някакво нескопосано извинение и бързо излизаше.
Той обаче се държеше на разстояние от Кристина и изглежда се интересуваше само от сина си. Гледаше я как къпе малкия Филип или си играе с него на мекия килим, но когато дойдеше време за храненето му, тактично излизаше. Това окончателно я съсипваше.
Томи бе най-големият й проблем. Откакто пристигна Филип, беше станал много настоятелен. Непрекъснато притискаше Кристина да определи дата за сватбата — нещо, което досега тя всячески се бе старала да избегне.
Днес обаче Кристина най-сетне намери повод за малко радост.
Карин влезе в трапезарията, точно когато тя дояждаше обяда си, за да й съобщи, че Естел най-после е решила да се прибере у дома.
— Вече си събира багажа — допълни тя. Кристина запази мълчание, макар че й се искаше да заподскача от радост. — Въпреки че ми е сестра и че много я обичам — продължи Карин, — нямам нищо против да си призная, че се радвам на заминаването й. Но не мога да разбера каква е причината за внезапното й решение, а Естел не иска да ми я каже. Вчера се опитах да я придумам да си замине, но тя категорично отказа. А тази сутрин излезе на езда с Филип и когато се върна, заяви сърдито, че няма да остане тук и минута повече. Така е по-добре за нея, защото си въобразяваше разни глупости и щеше да претърпи голямо разочарование. И все пак не я разбирам.
Кристина също не я разбираше. Но най-важното бе, че Естел заминаваше, все едно по каква причина. Ако не друго, поне нямаше повече да я вижда заедно с Филип и да се измъчва от ревност. Внезапно обаче й хрумна, че сега, след като Естел я няма, Филип също може да си отиде, и радостта й угасна.
Филип се изтегна на голямото месингово легло с ръце, сключени под тила, и се заслуша съсредоточено в звуците, долитащи от съседната стая. Той погледна старинния часовник върху камината. Десет без пет. Нямаше да чака още дълго.
Намръщи се, когато се сети за събитията от сутринта. Отдавна се бе уморил от играта, която играеше с Кристина и Естел, и бе търсил начин да я прекрати. Ето че тази сутрин дързостта на Естел беше разрешила проблема му.
Тя го беше хванала натясно след закуска и го бе помолила да пояздят. Филип не виждаше причина да отказва — и без това Кристина беше горе и хранеше бебето. Но след като се отдалечиха на известно разстояние от къщата, Естел слезе от коня и седна под едно голямо дъбово дърво. После свали шапката си, разтърси гъстата си черна коса и кимна прелъстително на Филип.