Кристина се качи горе, за да се изкъпе. Обичаше да се къпе дълго. Водата я отпускаше и укрепваше духа и тялото й, точно както ездата.
Кристина реши да положи специални грижи за облеклото си, защото това бе последната й вечер в Лондон. Избра тъмночервена вечерна рокля и накара Мери да оформи русите й къдри в сложна прическа. Постави кървавочервени рубини в косата си и подходяща огърлица на шията си. Майка им бе оставила рубините, сапфирите и смарагдите си на Кристина. Диамантите и перлите бяха за Джон — за да ги даде на съпругата си, когато се ожени. Майка й смяташе, че цветът на лицето и косата й е твърде светъл, за да носи диаманти и Кристина беше напълно съгласна.
Тя се огледа и остана доволна. Обичаше да носи красиви дрехи и скъпоценности. Знаеше, че е хубава, но не можеше да повярва, че е толкова красива, колкото твърдяха всички. Косата й беше толкова светлоруса, че високото й чело сякаш се сливаше с нея. Обаче харесваше фигурата си. Гърдите й бяха заоблени съвършено, ханшът й беше тесен и подчертаваше дългите й крака.
Приготовленията й бяха прекъснати от почукване на вратата.
— Криси, готова ли си? Помислих си, че преди да отидем на вечерята, можем да минем с каретата за последен път през парка — извика Джон отвън.
Кристина отвори вратата и срещна възхитения поглед на брат си.
— Трябва само да си взема наметалото и можем да тръгваме — отговори весело тя.
— Тази вечер си красива, Криси, но ти винаги си красива.
— А ти си такъв ласкател, Джон, но аз те обичам — закачи го тя. — Тръгваме ли?
Каретата на Джон и Кристина премина бавно през Риджънтс парк, преди да спре пред красива къща на Остин стрийт. Том и Ан Шадуел ги посрещнаха на вратата и Джон ги представи на Кристина. Ан Шадуел беше най-дребната жена, която Кристина бе виждала през живота си. Изглеждаше като порцеланова кукла с черната си коса и очи и с бялото си лице. Съпругът й беше едър като Джон, но имаше груби черти.
— Джон, вие пристигате последни. Останалите гости вече са в салона — каза Том Шадуел, докато им показваше пътя.
Още щом влязоха в салона, Кристина го видя. Той беше най-високият мъж в стаята. По дяволите, този човек щеше да провали последната й вечер в Лондон!
Филип Какстън видя Кристина още в мига, в който тя влезе в стаята. Кристина обаче презрително му обърна гръб. Е, той не бе и очаквал лесна победа. Явно снощи наистина си бе навлякъл омразата й.
Беше чист късмет, че този следобед бе налетял на Джон Уейкфийлд, от когото разбра, че той и сестра му ще са тук тази вечер. Пол познаваше Том Шадуел и без затруднения бе получил покана за приема за себе си и за Филип.
От Джон Уейкфийлд Филип бе научил още, че това е последната им вечер в Лондон, така че трябваше да побърза. Надяваше се, че Кристина няма да се разсърди много на дързостта му. Нямаше друг избор, освен да се опита да я спечели още тази вечер. Щеше му се просто да отведе Кристина у дома си и да я направи своя съпруга, независимо дали тя ще протестира или не — така, както правеха хората от племето на баща му. Но знаеше, че не може да го направи, не и тук, в Англия. Трябваше да се опита да спечели обичта й по цивилизован начин.
Филип въздъхна, проклинайки липсата на време. Но може би Кристина Уейкфийлд само се преструваше на недостъпна. В края на краищата, младите момичета идваха в Лондон именно за да си потърсят съпрузи. А той не беше лоша партия. И все пак се познаваха само от един ден, а това не беше в негова полза. По дяволите, защо не я беше срещнал по-рано?
Ан Шадуел поведе Кристина към Филип.
— Мис Уейкфийлд, бих искала да ви представя…
— Познаваме се — прекъсна я презрително Кристина.
Ан Шадуел изглежда се изненада, но Филип безочливо направи изящен поклон, стисна здраво ръката на Кристина и я поведе навън към терасата. Тя се задърпа, но той беше сигурен, че няма да направи сцена.
Когато стигнаха до парапета, Кристина предизвикателно се извъртя с лице към него. Очите й яростно блестяха, а тонът й бе студен и изпълнен с презрение.
— Какво ви става, мистър Какстън? Мисля, че снощи бях съвсем ясна, но след като не сте ме разбрал, нека ви обясня. Не ви харесвам. Вие сте груб, надут човек и аз ви намирам непоносим. Сега, ако ме извините, ще се върна при брат си. — Тя се обърна, за да си тръгне, но Филип я сграбчи за ръката и я придърпа обратно към себе си.
— Почакай, Кристина — каза той дрезгаво и я принуди да се взре в потъмнелите му очи.
— Мисля, че наистина няма какво да си кажем, господин Какстън. И ви моля да избягвате да ме наричате с малкото ми име. — Тя отново се извърна, но Филип още стискаше ръката й. Кристина още веднъж се обърна с лице към него, като потропваше с крак от ярост.