— Ще трябва да използваш и двата за мен, Хънтингтън. Но дори така, пак ще те разкъсам на парчета. — Гласът на Филип беше спокоен, но заплашителен.
— Съмнявам се, Какстън. Аз съм отличен стрелец. Първият ми куршум ще те улучи в сърцето и ще ми остане още един, за да убия онова копеле, сина ти. Нищо няма да й остане от теб. — Томи замлъкна и се загледа сляпо в пода. — Ти беше всичко, което исках, Криси, но те отнеха от мен. — Сетне погледът му се върна на Филип и лудостта отново пламна в очите му.
Той вдигна един от пистолетите и го насочи право в сърцето на Филип. Кристина нададе смразяващ кръвта вик и се хвърли напред точно когато Томи натисна спусъка. Филип бе отстъпил встрани, за да избегне куршума, но успя да я улови в ръце, преди да се е строполила на пода. От главата и рукна кръв.
Тя усети, че пада, пада бавно и се върти ли, върти. После всичко пред очите и се обагри за миг в червено и мракът я погълна.
— О, господи! Какво направих? Аз я убих! — извика Томи. Цветът се отдръпна от лицето му и той с ужасен вик се обърна и хукна надолу по стълбите. Но преди да стигне до входната врата, откъм трапезарията тичешком се зададе Джон, следван от Карин и Джонси.
— Томи! — изкрещя Джон и го спря на вратата. Томи бавно се извъртя и Джон пребледня при вида на двата пистолета в ръцете му.
— Божичко! Какво си направил?
Томи моментално пусна оръжията, сякаш прегаряха ръцете му. Но единият пистолет още беше зареден и при удара в пода гръмна със страховит трясък. Болезнен писък отекна на втория етаж. Томи падна на колене. По бузите му се стичаха сълзи.
— Ето, призракът й вече започна да ме преследва! — извика той. — О, боже, Криси, не исках да те убивам. Аз те обичах!
— Остани там, където си, Томи — нареди му Джон с потресен глас, преди да се втурне нагоре по стълбите, следван от двете жени.
— Къде да отида? — промърмори на себе си Томи в празния коридор. — Защо Какстън не ме последва? Справедливостта трябва да възтържествува! О, боже, защо бях толкова сляп, та да не видя колко много го обича? Толкова много, че застана пред куршума, за да го защити! Не мога да живея с това, което сторих. Искам да умра!
ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА
— По дяволите, докторе, защо не се събужда? Вече минаха три дни, а вие казахте, че раната е само повърхностна, че дори не се нуждае от бинтоване!
Джон крачеше нервно из спалнята на Кристина, докато старият доктор Уилис си затваряше чантата.
— Като съдя по това, което ми казва мистър Какстън, се боя, че причината за състоянието на Кристина е психическа, а не физиологическа. Когато се е съвзела от първия припадък и е чула втория изстрел, тя веднага е решила, че са убили сина й. Няма абсолютно никаква причина да не се събужда. Тя просто не иска.
— Но тя има всички основания да живее!
— Ние знаем това, но тя — не. Единственото, което мога да ви препоръчам, е да седнете тук и да й говорите. Опитайте се да я извадите от това състояние. И не се плашете толкова, Джон. В цялата си практика не съм имал пациент, който да е умрял просто от инат. Освен майка ви, разбира се. Но тя беше будна и желаеше да умре. Говорете на Кристина. Говорете й, че момчето й се нуждае от нея, говорете й каквото и да е, стига само да я измъкнете от това състояние. Веднъж събуди ли се, ще бъде добре.
След като доктор Уилис си замина, Филип влезе в стаята и застана до леглото.
— Какво каза Уилис? — попита угрижено той.
— Че няма причина да не се събужда. Тя просто не иска! — отговори разпалено Джон. — По дяволите! Тя се опитва да умре от мъка, точно като майка ни!
Късно през нощта, след като Джон бе прекарал целия ден край нея, Кристина най-сетне отвори очи.
Тя погледна брат си, който седеше на един стол до леглото й и се зачуди защо е там. После си спомни всичко.
— О, господи, не, не! — изкрещя истерично тя.
— Всичко е наред, Криси. Малкият Филип е добре! Той е жив, кълна се! — каза бързо Джон.
— Не ме… не ме лъжи, Джон — замоли го през хлипове Кристина.
— Кълна се, Криси, на сина ти му няма нищо. Спи в съседната стая.