— Вече си говорила с него?
— Да. Дойде да ме види тази сутрин.
— И сега ти ме молиш за свободата му. — Филип отново се отпусна назад на стола, сякаш притиснат от тежък товар. — Явно наистина го обичаш.
— Израснала съм с Томи. Бяхме много близки приятели, преди той да реши да се влюби в мен. Но аз не го обичах по този начин.
— Но щеше да се омъжиш за него.
— Той ме помоли да се омъжа за него още в деня, когато се върнах у дома, и продължи да ме моли всеки ден. Не можех да издържам повече. Отказвах му, но той не се предаваше. Отидох във Виктъри именно за да се махна от Томи, но когато се върнах у дома, всичко започна отново. Помолих Джон да му каже да ме остави на мира, но той взе страната на Томи. Не очаквах някога да те видя отново, затова се предадох. Съгласих се да се омъжа за Томи, защото всички го искаха. Бяхме приятели и аз го обичах като приятел. И продължавам да го обичам по този начин. Когато тази сутрин дойде да се сбогуваме, той си беше старият Томи.
— Да се сбогувате?
— Да, той постъпва в армията. Ще ми липсва. Когато развалих годежа ни, Томи полудя от ревност, но сега е добре. Още ли желаеш да повдигнеш обвинение срещу него?
— Не. Щом е заминал, желая му късмет. Значи ти мислиш за него само като за близък приятел?
— Да.
Филип се засмя ликуващо и се наведе напред.
— Ще ти кажа нещо, което трябваше да ти кажа преди много време. Обичам те, Тина. Винаги съм те обичал. Без теб животът ми няма никакъв смисъл. Искам да те взема със себе си у дома, във Виктъри. Ще те разбера, ако кажеш „не“, но не мога да не те помоля. А ако се съгласиш, няма да те насилвам за нищо. Знам, че ме мразиш заради нещастията, които ти причиних, но аз мога да живея с омразата ти, стига само да съм с теб.
Кристина се разплака. Не можеше да повярва.
— Не е нужно да ми отговаряш сега, Тина.
Тя скочи от леглото и коленичи пред него. Ръцете й го обгърнаха през кръста така, сякаш никога повече нямаше да го пусне. Той повдигна лицето й и я погали по косата. Очите му бяха нежни и питащи.
— Това означава ли, че ще дойдеш с мен?
— Филип, как можеш да си помислиш обратното? Как можеш да вярваш, че те мразя? Обичам те с цялото си същество. Предполагам, че съм те обичала от самото начало, но не го бях разбрала, докато Али Хейаз не ме открадна от теб. Щях да остана завинаги с теб в Египет, ако не ме беше отпратил. А когато го направи, преминах през целия ад на страданието, докато не научих, че нося твоето дете. Малкият Филип ми даде основание да продължа да живея.
— Моля те, Тина, не ме лъжи. Не съм те отпращал. Ти ме напусна!
— Но аз не те лъжа, Филип. Още пазя бележката, която ми даде Рашид, след като ти тръгна за стана на Ямаид Алхабал. Отначало не й повярвах. Но когато Рашид ми каза, че искаш да се ожениш за Нура, аз се предадох и тръгнах с него.
— Не съм ти оставял никаква бележка, Тина. Отидох в стана на Ямаид, за да поканя племето му на нашата сватба. Когато се върнах…
— Нашата сватба!
— Да, бях започнал да мисля, че наистина изпитваш някакви чувства към мен. Исках да се оженя за теб, за да съм сигурен, че никога няма да те изгубя. Замислях сватбата ни като изненада. Но когато се върнах, открих, че си заминала, и… Дай ми да видя тази бележка.
Кристина неохотно го пусна, отиде до скрина, извади от чекмеджето смачкано парче хартия и му го връчи.
— Рашид! — изрева Филип, след като прочете бележката. — Трябваше да се досетя! Дори това да е последното нещо в живота ми, ще се върна в Египет и ще убия това копеле.
— Не разбирам…
— Тази бележка е от Рашид! Той беше оставил една и на мен, подписана с твоето име. В нея се казваше да не те следвам. Помислих си, че в последния месец си ме заблуждавала. Помислих, че само си се преструвала на щастлива, за да те оставя сама и да можеш да избягаш.
— Как си могъл да повярваш в това, Филип? Никога през живота си не съм била по-щастлива от този последен месец с теб. Не бих могла да имитирам такова щастие. — Тя се усмихна любящо и го погали по тила. — Но защо Рашид е сторил всичко това?
— Трябва да се е надявал, че ще те последвам в Англия и че няма да се върна. Рашид винаги ме е мразил, защото бях любимец на баща ни и станах водач на племето. Винаги е копнял да стане шейх — за него това бе по-важно от всичко. Разбирах как се чувства, затова го оставях да прави каквото си иска. Той е планирал и отвличането ти, и моята смърт в стана на шейх Али. Когато научих истината от брата на Амин, търсих Рашид навсякъде, но не успях да го открия. Накрая се отказах. Просто не можех да остана да живея повече в тази страна, където споменът за теб ме преследваше навсякъде. Но не мога да простя на Рашид. Той ни накара да загубим цяла година на споделена обич.