— Щом е толкова ценна, скрий си я в сандъка — ядоса се Ашот.
Саркис нищо не отвърна. „Какво да говоря с него! Не може да разбере, че щом тук, в тези скали, сме намерили морска раковина, това означава нещо…“
Децата се лутаха по склона и всяко се стараеше да намери нещо особено интересно, някаква рядкост. Ашот се натъкна на две огромни орлови крила и побърза да се похвали с находката си. Гагик намери камък с някакви лъскави люспици по него и уверяваше, че е попаднал на елмазени наноси. Шушик се радваше на раковинки и разни камъчета, а Хасо скришничко й даваше своите „трофеи“: голямо орлово перо, червена човка от яребица… От една пещера той изнесе и подаде на момичето цял букет. Цветята светеха на слънцето с всички багри, но не издаваха никаква миризма, защото бяха… от камък.
— Каменни цветя? Къде ги намери? — смая се Шушик.
Децата я наобиколиха. „Букетът“ минаваше от ръце на ръце и предизвикваше всеобщо учудване и възхищение.
След Хасо всички влязоха в една пещера и се спряха поразени: целият под беше сякаш постлан с пъстър килим. Широк и ярък слънчев лъч проникваше през дупка на свода и изумителният подземен свят на каменните цветя пламтеше и се преливаше във всички цветове на дъгата.
Децата гледаха с учудване и страх този свит, който им се струваше необясним, и се бояха дума да продумат, бояха се да шавнат.
Oт свода на пещерата се спущаха висулки, като ледените. Те също блестяха и светеха. От това този подземен дворец изглеждаше приказен.
Децата се опитаха да откъснат няколко цветчета, но не успяха те като че ли се бяха сраснали с каменните си листенца и стъбълца. А и лесно обяснимо! Тези „каменни цветя“ и „ледени висулки“ не бяха нищо друго освен сталактити и сталагмити, които обикновено се срещат във варовикови пещери. Водата се стича от свода на пещерата, като разтваря и отнася частици варовик, а после постепенно се изпарява. Варовикът остава, натрупва се и образува фантастични фигури.
На излизане от пещерата всички дълго мълчаха. Ашот, навел глава, вървеше замислен. Не искаше да признае дори пред себе си. че не разбира и не може да обясни видяното. и за да прикрие смущението си. той избяга шумно в дола.
— Мушмули! Мушмули!
Докато децата беряха сладки мушмули от ниското дърво, което откри Ашот, Хасо неспокойно се взираше в северните планински върхове, където се събираха облаци. Вдигнал глава, той пое въздух през носа си, като че ли по миризмата искаше да разбере нещо. А въздухът внезапно захладня. Жълтите листа по храстите почнаха жално да писукат, като осиротели птиченца. В предчувствие на нещо лошо овчарчето се осмели да подкани другарите си.
— По-бързо, по-бързо, вече е късно! — извика то. Но децата така се бяха увлекли в мушмулите, че не обърнаха внимание на предупрежденията на Хасо. А когато изядоха всичко по дръвчето, Ашот дори каза:
— Кой знае дали друг път ще дойдем в Барсовата клисура. Я да видим дали тук няма още — нещо.
Хасо погледна Бойнах, който тичаше неспокойно. За момчето беше ясно, че кучето със своя тънък инстинкт долавя промяната на времето. На пасищата Бойнах винаги беше барометърът на овчарчето. А и самият Хасо предчувствуваше, че приближава буря. Той предупреди още веднаж другарите си, но те продължаваха да се щурат по склоновете. Впечатленията бяха толкова много, че децата не забелязаха как свърши късият есенен ден и слънцето залезе зад Голям Арарат.
Всички се скупчиха на едно място и насядаха по камъните. Зачервените им от вълнението и свежия въздух лица ярко горяха в лъчите на залязващото слънце. Планинският вятър рошеше косите им, развяваше черните ресни по високото чело на Хасо. Колко хубаво им беше тук, в широките обятия на природата! Каква прекрасна почивка!
Всички останаха доволни от днешния ден и бяха благодарни на Ашот нали той им показа чудната Барсова клисура!
— Да тръгваме! изкомандува Ашот. — Време е да се прибираме!
Но децата не бяха успели още да се спуснат на дъното на клисурата и да излязат на пътеката, която трябваше да ги изведе до селото, задуха вятър, и то толкова силен, че те се принудиха да спрат. А трябва да кажем, че за да се търколиш от Дяволската пътека в пропастта, съвсем не беше нужен силен вятър — и слаб беше достатъчен. Нямаше как, трябваше да се изчака.
Децата приседнаха на каменния корниз с надежда, че най-после на вятъра ще му омръзне да духа и ще утихне. Но той все повече и повече вилнееше, бучеше, ревеше, събаряше жълтите листа от храстите и дърветата, засипваше с тях пролуките в скалите, измиташе всички склонове и пътеки.