— Нищо особено… Отиваме да убиваме горския дух — отвърна безгрижно Гагик. — Отиваме на лов, не се безпокой.
Ашот, Гагик и Асо оставиха момичето и Саркис разтревожени и излязоха набързо от пещерата. Те взеха първобитното си оръжие, копията и каменната брадва, и заслизаха надолу.
Изведнъж Ашот се спря и извика:
— Джан! Я вижте!… — И показа скалата насреща. Иззад върха и се подаваше глава, въоръжена с два огромни рога: див козел следеше съсредоточено движенията на децата.
Това означаваше спасение и бурна радостна вълна се надигна в гърдите на децата.
— Миличък!… Хайде пожертвувай по-скоро живота си заради нас! — възкликна Гагик.
— Бъди спокоен, и без нашите молби сега звярът закусва с някой от тях. Това е добре дошло за нас! — извика Ашот, но веднага предупреди другарите си: И все пак трябва да сме предпазливи… Кой знае…
— Да, Ашот! Кой знае, може пък наистина там да живее горски дух.
Гагик, разбира се, не вярваше в легендата за горския дух, но все пак го мъчеше някакъв необясним страх.
— Хайде, Ашот, сега поне, щом Шушик не е с нас, признай си, че и ти се страхуваш… Не много, ей толкова, колкото нокътя ми… — задяваше другаря си той.
— Разбира се, че се страхувам. Нали аз отговарям за живота ви…
— Като член на отрядния съвет ли?… — заяде го Гагик, а черните му очи така лукаво святкаха и шегата беше така хаплива, че на Ашот не му оставаше нищо друго, освен да си даде вид, че я приема като другарска закачка.
— Не дрънкай глупости, че… — каза той и като хвана Гагик за яката, повали го на покритата с мека шума земя и го притисна с коляно.
— Не се страхуваш! От нищо не се страхуваш! — пъхтеше Гагик. — И от Давид Сасунски26 си по-голям юнак!… Пусни ме!…
Но щом само Ашот го пусна, Гагик ловко му сложи крак и онзи се строполи тежко на земята. Преди още Ашот да се е опомнил, Гагик вече го беше възседнал…
Започна борба, която се водеше с променлив успех. Двамата се търкаляха запъхтени по земята, като ту единият, ту другият вземаше връх. „Гликозата“, за която говореше Гагик, изглежда, вече проявяваше своето въздействие, сладката плодова захар беше дала сили на децата. Имаха желание да играят, да се боричкат, да се смеят. Дори врага си сякаш започнаха да забравят…
Най-после, уморени, двамата се изправиха на крака и се усмихнаха. Откакто бяха в Барсовата клисура, за пръв път си позволяваха малко развлечение.
Не след дълго, пак с копията в ръце, децата стояха до каменната стълба, притисната в тесен коридор между две високи ръждиви скали.
Ашот безспорно пръв започна „изкачването“. Но като изкачи няколко стъпала, забави крачка. Буйно израсли трънки и шипки му препречваха пътя; стъпалата, влажни поради избуялата по тях растителност, бяха обрасли цели в мъх. Личеше, че отдавна, много отдавна тук не е стъпвал човешки крак.
И ето че отдясно, в скалата, децата видяха открехната дървена врата.
Ашот трепна и се спря.
Чудно! Това, че наблизо е живял или сега живее човек, съвсем не зарадва децата. Напротив, обхвана ги някакъв необясним страх… Ашот едва надви вълнението си, обърна се към другарите си и им каза с тон на военна заповед:
— Вървете след мене!…
— Не бой се, аз те пазя като планина откъм тила!… — обади са Гагик, макар че явно се страхуваше и нервни тръпки лазеха по цялото му тяло.
— Рота-а, напред! Приготви картечниците! — изкомандува той.
За съжаление никой не се обади, не вдигна ръце изплашен, нито се предаде. Пещерата мълчеше.
Ашот блъсна вратата с крак и храбрата войска се спря на прага.
В здрача, който цареше в помещението, отначало нищо не можеше да се различи. Но когато привикнаха, децата забелязаха на пода пепел от огнище, въглени и няколко главни. Всичко беше покрито с дебел слой от нещо сивокафяво, подобно на тор, но нито птичи, нито кози.
Ашот се наведе и го заразглежда с любопитство.
— А! Скоро ще ядем шишкебап! — досети се той и отстъпи назад, за да притвори вратата.
— Наистина ли? А от какво? — оживи се Гагик.
— От дългоухи прилепи.
— Е, и то не е лошо. А големи ли са? По колко тежат?
Ашот кипна:
— Не приказвай много, че пак ще останеш с пръст в устата. Я по-добре се качи на рамената ми и запуши с палтото дупката над вратата.
Гагик, застанал на входа, се обърка.
— Аз ще постоя тук да пазя, а ти разгледай хубавичко дали няма някой там.
— Никой. Щом са се заселили прилепи, значи, тук е пусто. Сега спят зимен сън. Тихо, не ги разбуждай.
— Ти видя ли ги? Къде?…
— По тавана висят. По-бързо се качвай, че ще изпуснем обяда!
Дупката над вратата някога беше служила явно за комин. Това се виждаше по черната ивица сажди.