Гагик се покачи на рамената на Ашот, запуши отвора с палтото си и каза:
— Покажи сега къде е шишкебапът ти. — Почакай, ще изхвръкне… Резетата на вратата в ред ли са?…
Врата?… Само името и беше останало! В действителност бяха няколко греди, издялани с брадва и съединени криво-ляво. Похабени от времето, дъждовете и ветровете, те едва се държаха.
Децата запушиха с клони и листа пролуките и седнаха да се посъветват.
Жилището на собственика на лозето беше несъмнено по-хубаво от тяхната Врабча пещера — дълбоко, топло, с врата. Ако вратата се подпреше отвътре, човек можеше да се смята защитен от разни нежелани посещения. Изобщо беше ясно, че трябва да се преселват. Но когато излязоха от пещерата, Гагик каза, че докато е светло, трябвало да поработят на пътеката, а в новата квартира да се пренасят вечерта. И без това бяха загубили много време с гроздето и търсенето на жилището…
— Добре — съгласи се Ашот, — да тръгваме… Когато бяха вече на Дяволската пътека, лицето на Ашот се озари от самодоволна усмивка.
— Виждате ли — каза той, — нашият труд не е отишъл напразно. Ние отворихме на козите пътя за клисурата, а те ще ни спасят от барса. — И той показа животинските следи по пътеката.
И наистина сякаш цяло стадо кози беше дошло по Дяволската пътека в Барсовата клисура.
— Слушай, Ашот! А може би козите са ни утъпкали пътя? — зарадва се Гагик.
И те продължиха нататък. Там, където имаше сняг, козите следи прекъсваха. Напред склонът беше гладък като огледало. Надолу зееше пропаст, нагоре беше скала. Чудно… От небето ли бяха паднали тези кози!…
Набитото око на Ашот забеляза обаче, че на едно място върху разчистената част на пътеката беше паднал сняг отгоре. Значи, козите се бяха спуснали от скалата!
Ашот я разгледа внимателно и извика радостно: — Отгоре са дошли!… Ама че дяволи! Скачали са от скала на скала и са пристигнали. Това се казва риск!… Нима вълк може да се спусне по такава стръмнина?
— А няма ли да можем и ние да минем по техния път? — попита Гагик. Той се облегна на скалата и подложи слабото си рамо. — Хайде, Ашот, стъпи на мене, нека се опитаме… Не, не, ти си тежичък. Хасо, по-добре ти се качи.
Хасо се покачи на рамото на Гагик, улови се за издатината, повдигна се, стъпи и застана по средата на скалата.
— Тук има следи от кози, Ашот — каза той.
— Протегни ръка, виж, няма ли да стигнеш върха на скалата.
— Не, не мога да стигна. Ако някой ме подкрепя отдолу, може би ще стигна догоре… Ей до онзи висок клин…
Но той и сам едва се държеше на крайчеца на камъка. Кой ще се осмели да му подложи гръб?… А и да му подложи, стига само да потръпнат краката на Хасо, и двамата ще загубят равновесие.
— Слез, слез! — извика му отдолу Ашот. Проблесналата надежда за освобождение отново угасна и децата пак се заловиха за работата си.
Когато дойдоха до тунела, половината от който беше вече изчистен, Гагик издърпа от ръцете на Ашот лопатата и започна да хвърля бързо сняг.
— Честна дума, Ашот, гроздето в стомаха ми е станало младо вино — горя!… Мога да работя чак до среднощ! Хасо, ти защо замря? Хвърляй сняг… Така! Сега не ние ще открием пътя, а нашият приятел маджар27 — бъбреше весело Гагик.
— Да можеше някой друг да го свърши — клъвна го Ашот.
— Не, Ашот, знаеш ли… Чуй какво ще ти разкажа. Аз отивах сутрин на училище, а баща ми и майка ми — на полето. Градината ни за лично ползуване оставаше непрекопана. Една вечер баща ми се върна от работа, взе лопатата и — в градината. Аз — след него. Влязохме и гледаме — нашият стар дядо работи с бел в ръцете. От него пот като град тече… За нас не оставил нито педя земя — прекопал всичко от край до край. Учудихме се „Кога успя?“ — питаме. А той се смее: „Мислите, че аз? Водката.“ Разбра ли?
Така с шеги децата работиха, докато започна да мръква. Привечер тунелът беше очистен и те излязоха на другия му край.
— Утре ще стигнем до края на хълма.
— А в други ден — ще излезем от клисурата. Всичко ще дам за твоите сълзи, майчице!… — говореше Гагик. — Нищо, почакай, скоро дивото ти биче ще си бъде у дома. Деца, да отидем ли пак да навестим гроздето, а?
Децата погледнаха учудено Гагик.
— В тъмнината ли?
— Ти само покажи къде може човек да си похапне, аз и в тъмнината ще се оправя!
Уловени един за друг, те слязоха предпазливо в клисурата и почти бегом се отправиха към лозето, като размахваха главните. Скоро се върнаха в пещерата, натоварени с тежки гроздове.
Понеже беше късно, отложиха за сутринта преселването в новото жилище. Гагик въобще беше против.
— Имаме работа само за ден-два — казваше той, — струва ли си да си правим този труд?