— Отде знаеш, че скоро ще съмне? — попита го Хасо.
— Ето, Зорницата изгря. Овчарчето се засмя:
— Това не е Зорницата, а Керван хран — така я наричат кюрдите. Тая звезда е подлъгвала много хора. Помниш ли, Ашот, аз споменах за нея оная нощ, когато ни заля потокът. Исках да разкажа откъде носи името си, но така остана. „Керван-хран“ значи „Керванджийски обирджия“. Случва се понякога нощем, когато камилите преживят спокойно храната си, някой от камиларите изведнъж да каже: „Зорницата изгря, време е да тръгваме, вдигайте животните.“ Камиларите не познават добре звездите, както сега нашият Саркис, и вземат тази звезда за Зорницата. Наистина и тя е светла, но изгрява по-рано. Камиларят се излъгва и вдига кервана. Вървят, вървят, а все не съмва. Тъкмо от това се възползуват обирджиите. Заобикалят кервана, убиват камиларите и грабят. Ето защо тази звезда се нарича „Керванджийски обирджия“. Хайде да си вървим, наистина става студено.
Налягаха около огъня на меките постелки от шума и се притиснаха един до друг. От своя ъгъл Хасо видя побледнялото лице на Шушик. Тъжна усмивка играеше по устните и. „Сигур й се присънва майка и…“ — само помисли момчето и заспа — тъй бързо и тъй сладко, както могат да заспиват само овчарите, които живеят постоянно сред природата.
СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА
— А сега какво да правим? — попита другарите си Ашот сутринта на двадесет и осмия ден. — Нашето ново жилище ли да отидем да разгледаме, за лозето ли да тръгнем, или за Дяволската пътека?
— Разбира се, да се яде грозде, е най-лесно. Но ние за съжаление трябва да изберем онова, което е по-трудно — каза Гагик.
— И аз така мисля, Гагик, но исках само да ви изпитам. Според мене днес чак до вечерта трябва да разчистваме пътя.
Саркис стана и като се подпираше на тояжката, се приближи до другарите си.
— Ами аз докога ще стоя без работа? — попита смутено той.
Ашот се усмихна радостно. „Ето това е нашата най-голяма победа!“ — помисли си с гордост той.
— Така де. Да можете някак в лозето да ме заведете — поне грозде да ви набера…
— Защо не, нека опитаме — намеси се Гагик.
— Но ако отиде сам, ставата пак може да се измести — предупреди „доктор“ Хасо.
— Няма как, ще трябва да го замъкнем тогава до лозето. А ти, Шушик, не се ли страхуваш да останеш сама? — попита Ашот. — Не забравяй да накладеш огън пред пещерата… Само че по-силен. Кажи де, не се ли страхуваш? — повторно попита той.
— Не… Ще ви гледам оттук. Ще се погрея на слънце, ще почета… Домъчня ми вече за книгите.
— И ще слушаш яребиците, нали?… Не, Ашот, човек може само да ни завижда на живота! — заключи Гагик. — Хайде, напред! А кой от нас ще замъкне на гръб тая върлина — аз или ти, Хасо?
Довлякоха криво-ляво Саркис до лозето и го оставиха там.
Децата начупиха сухи лозови пръчки и запалиха силен огън. Пламнаха огньове и пред пещерата, и на Дяволската пътека. Димът сякаш забули цялата клисура — как ще остане звяр?…
Не, Саркис нямаше от какво да се страхува, още повече, че другарите му работеха на отсрещния склон, близо до него. Ей го Гагик, шумен и бъбрив, хвърля сняг от пътеката…
И като се мъчеше да не мисли за опасността, Саркис започна да бере грозде. Не беше лесно да се измъкват изпод снега заплетените лозови пръчки. Невидели ножица през живота си, те всяка година се бяха удължавали и така се бяха преплели, че просто не можеха да се изравят. За да откъсне няколко грозда, Саркис употреби доста усилия, още повече, че кракът все го наболяваше, а не беше зараснала и раната на лакътя му.
Но мисълта, че работеше за пръв път, при това работеше за другарите, му помагаше, правеше го по-силен и по-търпелив.
Като се умореше, Саркис сядаше на някой камък и гледаше купчинката грозде.
Повечето от гроздето беше увехнало, но и в спаружените зърна имаше още много сладък сок. Съвсем изсъхналите се бяха превърнали в чудесни стафиди.
Саркис се радваше на гроздето. Той с учудване забеляза, че ядеше от по-лошите чепки, а по-хубавите слагаше настрана. „Това за Шушик — говореше си на ум той. — А това за Ашот — ако не беше той, щяхме да загинем… А за Хасо?… Нали неговият кривак ми помогна да се измъкна. Да не беше кривакът… Не, не е кривакът… Другарите щяха да намерят друг начин. Хасо е просто добро момче, честно, чисто!… Ето тази чепка е за него…“
„Бериване, бериване…“ — звучеше в ушите на Саркис чудната песничка на овчарчето.
„А Гагик?… Хапе като скорпион, но сърцето му е добро. Това, е дългите зърна, е за него…“