изведнъж нещо изшумоля и изпод снега избяга някакво сиво продълговато животно. Като местеше чевръсто късите си крачка и се клатушкаше тромаво, то бързаше към скалите. Животното малко наподобяваше мече и Саркис извика уплашено:
— Ой, мечка, мечка!… Децата чуха вика му и се обадиха:
— Не бой се, това е язовец! Дошъл е да си хапне грозде.
Ашот също забеляза зверчето и дори отдалече го позна.
— Хвани го за опашката, идвам на помощ!… — завика отгоре Гагик.
Ах, как не бяха по-близо до Саркис! Можеха да заобиколят животинчето и да го зашеметят с тоягите. През есента язовецът е толкова тлъст, месест!
Ашот грабна лопатата и се спусна надолу, но насред пътя се спря. Късно: щом избяга от лозето, зверчето за миг изчезна между камъните — не ще го хване!
— Жалко — измърмори Ашот.
„Язовец?…“ — учуди се Саркис. Срамота! Ашот, разбира се, не би се изплашил от него, и Хасо също… Да се не знае, макар!
Защо и той не е смел като тях! Ето, да речем, Хасо. Полята, планините, клисурите — те са неговата стихия. И Ашот също!. А той? Ашот е прав, разбира се: родителите му са го направили мамино синче.
„Ако останем още дълго тук, аз ще се променя“ — реши Саркис, но сам се ужаси от тази мисъл. Така му беше домъчняло за мекото легло, за вкусното ядене на майка му, за… за склада!… Не! Дори думата „склад“ той си спомняше с някакво неприятно чувство. Тази дума беше свързана с нещо унижаващо за него и за баща му.
„Ще накарам татко да напусне тази работа! Нека се залови за косата, нека полива памука“ — мислеше си той със съзнанието, че за пръв път се опълчва против родителя си, против онзи ред и начин на живот, които царяха в техния дом.
— Саркис, ще можеш ли да ни изпратиш двадесет порции гликоза? — извика отгоре Гагик.
— Петдесет ще изпратя! Я вижте колко съм набрал! — обади се радостно той.
— Мержелее ми се пред очите, не виждам какво показваш!… — викаше Гагик. — Ах, Ашот — додаде тихо той, — да имаше поне парченце черен хляб, веднага щеше да ми се проясни. А как не ценяхме черния хляб!…
Гагик се обърна към клисурата и пак извика: — Ей, Саркис! Виждам как храната те мъчи, та чак сърцето те боли. Най-трудното все на тебе се пада… Да ти изпратим на помощ Хасо, че много ни домъчня за грозденцето.
По-рано Саркис би се отнесъл с презрение към шегата на Гагик, но сега тя го накара да се изчерви до корена на косите си. Дори големите му уши се наляха с кръв. И наистина другарите му с риск на живота си пробиват път към спасението, а той яде грозде…
След преживените патила момчето започна да разбира много неща. Сега се усмихваше горчиво и мислеше: „А пък за моята майка аз бях най-доброто момче в селото…“
Хасо напълни набързо полите на ризата си с грозде и тръгна към другарите си. Ала и сам не се усети как зави изведнъж към пещерата. На входа с книга в ръка седеше Шушик.
— Аз имам грозде, защо ми донесе?… — попита тя.
— Такова нямаш… Погледни какви гроздове! Видях ги и си помислих: „Ще ги занеса на сестричката, иначе няма да мога нито зрънце да хапна…“ — каза Хасо и се засмя. Сега той вече не се смущаваше толкова, като говореше с Шушик.
— Я виж, Хасо, ти вече не си така свит!… — каза момичето. — Гроздовете са наистина чудесни!… Аз няма да ги пипна, ще ги скрия за мама. — И като държеше в шепи гроздето, което светеше като рубин на слънцето, тя добави: — Нали утре ще си бъдем у дома. Истина ли, Хасо?… Ти пак ще се върнеш във фермата… Но аз няма да те забравя…
Шушик се разчувствува, сякаш бе настъпила вече минутата на неизбежната раздяла.
— И аз няма да те забравя. Ще седна на върха на скалата, ще свиря и ще си мисля за тебе.
Да, дружба, която се заражда в дни на общи, тежки изпитания, не е обикновена дружба. Тя остава за дял живот.
Весело им беше на децата. Как всичко се нарежда добре! Тази нощ ще бъде последната им нощ във влажната, студена пещера, а утре вечер, насядали край силно горящите домашни огнища, те ще разказват на близките си чудните приключения…
ОСЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА
Надвечер в Барсовата клисура се появиха нови стада диви кози. Те или бягаха от вълци, или бяха дошли на „сватба“…
Необезпокоявани от никого, козите пасяха спокойно по терасите, където снегът беше ометен от вятъра. Но щом забележеха децата, те се скриваха с грациозни скокове между извисените един над друг планински ридове, а после отново се показваха.
През нощта, в просъница, децата чуваха ясно чаткането на леките копитца.
Сутринта, когато излязоха от пещерата, пред очите им се разкри вълшебна картина. Първите лъчи на изгряващото слънце посребриха белите върхове на Голям и малък Арарат Но долината все още беше потънала в лека мъгла.