По околните възвишения яребиците бяха започнали своя утринен концерт и няколко минути децата блажено го слушаха.
— Да вървим, другари, денят е чудесен! Да идем и пробием най-после пътя към свободата! — прочувствено произнесе Ашот.
Децата се изкачиха горе. Те бяха толкова уверени, че това е последният им ден в клисурата, че на никого и през ум не мина да се заеме с обикновените домакински работи. Струваше им се, че няма нужда дори гориво да търсят, макар че огънят вече гаснеше! Защо им е огън? Довечера всички ще се греят край домашните огнища и ще си легнат на меки, топли постели…
Мисълта за дома вълнуваше всички, но те не говореха помежду си нищо, от страх да не би с невнимателно казана дума да се изплъзне и извоюваната вече от тях свобода.
Предната вечер, когато другарите му спяха, Хасо донесе много грозде и изстиска от него сок. Но никой не го опита дори. Решиха да го изпият в чест на освобождаването им преди самото тръгване за в къщи, а празните съдове да вземат със себе си в село за спомен от пещерния им живот.
— Ама няма ли да се върнете? — попита тревожно Шушик.
— Не, ще се върнем, разбира се! Ще изпием виното и след това ще тръгнем. Тогава и вас ще вземем. А сега ще нарамим всичко, каквото можем.
Натоварени с тояги и чукове, момчетата в повишено настроение се изкачиха на Дяволската пътека. И това, което видяха тук, ги накара да, се вкаменят: пътеката, вчера почти освободена от снега, сега беше покрита С дебел пласт лед.
Децата отпуснаха ръце — ударът беше много тежък. Как се радваха вчера, като видяха, че снегът на този западен склон най-после се беше стопил и весели ручейчета прекосяваха Дяволската пътека и се спущаха в клисурата! Всичко беше тъй хубаво! Но ето само за една нощ усилията на цялата седмица се превърнаха на на пух и прах. Срещу тях се опълчи нов враг, и то още по-упорит.
Какво да правят? Да изоставят ли в отчаяние всичко, или да насочат сили и срещу този нов, неочакван враг?…
Не, невъзможно е, разбира се, да изоставят всичко! И децата започнаха борба с наслоения лед, който беше сковал пътеката.
Нямаше никакво съмнение, че сега работата щеше да върви много по-бавно и много по-трудно.
— Удряй, Гагик, удряй по-силно!…
Но откъде толкова сили в тъничките ръце на Гагик, че да повдигнат тежкия каменен чук и да го стоварят върху тези ледени буци!…
Като се сменяха един друг, момчетата дойдоха до място, където от скалата, надвиснала над пътеката, висяха вече не шушулки, а цели ледени стълбове. Още по-нататък заледени потоци пресичаха пътя…
Децата се спряха. Бяха уморени и отново ги налегна отчаяние.
— Защо се омърлушихте? А това тук за какво сме го правили? — И Ашот повдигна тежкия „чук от каменния век“.
В неговите ръце този чук леко трошеше леда, преградил пътя им. Ледените висулки, блокове и стълбове се разлетяваха на дребни, искрящи на слънцето парчета и падаха със сребърен звън в пропастта А Гагик хем замахваше с чука си, хем повдигаше глава към небето.
— Май това пусто слънце днес не се движи! — с недоволен глас избъбра той.
— Работи, работи! Не поглеждай много-много към слънцето — ще си повредиш очите — обади се Ашот.
Най-после Гагик остави чука си на пътеката с дръжката нагоре и попита:
— Виждаш ли колко се скъси сянката? Не е ли време да обядваме?
— Виждам, виждам! — засмя се Ашот като избърсваше потта си, извика надолу: — Ей, Шушик, Саркис, носете грозде!
— Виж, това е умно! А ти — удряй, та удряй! Ушите ми ще проглушиш с такива груби думи!…
Децата работеха на пътеката от сутрин до вечер и лицата им ту се озаряваха от надежда, ту помрачаваха от отчаяние.
Когато идваха на работа, Ашот и неговите приятели виждаха, че целият им вчерашен труд е отишъл напразно. Водата, която се стичаше от върховете, заливаше пътеката и през нощта замръзваше, като отново затваряше пътя…
Какво да правят?… Дълго се мъчиха те да разрешат този сложен въпрос и най-после намериха изход.
Сега момчетата започнаха да носят клони и да ги разхвърлят по пътеката. Водата, замръзвайки, закрепваше здраво клоните и така се образуваше пътечка, по която не можеха да се подхлъзнат. По нея децата дойдоха до онзи пролом, който едва бяха прескочили на идване в Барсовата клисура. Сега краищата му бяха заледени и да се премине на другата му страна беше невъзможно. Трябваше да донесат две дървета и да ги поставят над него. Върху тях наредиха клони и се образува мостче.
Работата сякаш потръгна успешно. Но неочаквано се появи ново, и то съвсем сериозно препятствие. Стичащата се отгоре вода пълнеше тунела, замръзваше постепенно и пласт след пласт образуваше в него нещо като ледена запушалка.