— Е, сега вече е свършено с нас! — извика Гагик. — Да се върнем в нашата пещера и да чакаме пролетта…
Ашот го погледна раздразнено:
— Ако ти си малодушен, не разваляй поне настроението на другите!… — И след малко добави по-меко: — Нима не знаеш, че януари и февруари са напред? Мислиш ли, че ще ни бъде леко да издържим януарските студове? Хайде, вземайте чуковете и да започнем. Не се бойте, до довечера ще пробием тунела…
Късно вечерта децата се върнаха в пещерата с такова настроение, с каквото войниците се връщат след победа. Бяха успели най-после да очистят тунела от леда, да преминат на другия му край и да напреднат по пътеката още десет крачки. Оставаше съвсем малко заснежен, заледен път и сърцата им трепкаха радостно — предвкусваха щастието от освобождаването. Сега за всички беше вече ясно, че утре ще си бъдат у дома. Оставаше им последната нощ!
Събрани около огъня, те си почиваха, ядяха с наслада грозде и слушаха чудесните песни на Хасо:
Днес овчарчето изненада другарите си. С въглен върху кората на дърво написа последната буква от арменската азбука, която беше научил. И по този случай изпя песен, посветена на учителката си:
— Браво, Хасо, браво! — раздаде се от всички страни. — Та ти си цял поет!…
— Само че досега не съм чувал нежното пеене на твоята сестричка — не се въздържа Гагик.
Но нищо вече не можеше да смути Хасо. Той толкова свикна с момчетата и с Шушик, че се чувствуваше с тях свободно и леко.
ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА
Сутринта Гагик най-напред попита:
— Ашот джан, дали да изпием по чашка в чест на освобождаването ни? Няма да понесем виното със себе си я!
— Добре, за такъв случай заслужава да се изпие. Един подир друг те вдигаха неугледното глинено гърне и пиеха младото вино. Тъкмяха се да отидат за последен път на пътеката — да изчистят, както каза Гагик, още „някои и друга дреболийка“.
— Ти, Шушик, ни донеси повечко грозде разпореди се Ашот. — А Саркис нека остане край огъня. Той е още много слаб — добави загрижено той.
И наистина Саркис ходеше на работа пряко сили. Дори когато беше здрав, трудът за него беше тежко бреме, а камо ли сега.
Ала загрижеността на доскорошния му противник не за пръв път предизвикваше чувство на срам у Саркис.
— Не, ще дойда с вас! — твърдо заяви той. — Макар и накрая, може и аз да допринеса нещо. И момчетата тръгнаха.
Този ден те работиха с голямо въодушевление, сигурни, че привечер ще се измъкнат от клисурата. Но бяха сбъркали сметките си. Към пладне времето изведнъж рязко се промени. От запад заприиждаха облаци и закриваха небето. Притъмня. Задуха студен вятър.
Премръзнали, капнали от умора, момчетата с големи усилия продължаваха работата. Вятърът едва не ги събаряше от тясната пътека.
— Как ти се струва, Хасо, дали вятърът не разчиства пак площадките за сняг? — попита разтревожено Ашот.
— Да, скоро ще завали сняг — отговори овчарчето така, сякаш то беше виновно за новото нещастие, което надвисваше над тях.
Ашот отпусна ръце. Нима пак ще затвори пътеката, която с такава мъка бяха разчистили?
Дойде Гагик. Той беше ходил да придружи Саркис до пещерата.
— Е, какво сте увесили носове? — попита той.
— Изглежда, че ще завали сняг — отвърна унило Ашот. — Хайде, другари, да се понасилим, да изкараме още десетина крачки, докато не се е стъмнило. Гагик, ти измери ли колко сме разчистили днес от сутринта?
— Четиринайсет метра, шест сантиметра и два милиметра.
Колко неуместни само бяха сега шегите му! Децата напрегнаха последни сили и пак се заловиха за работа.
— Кой знае, може да имаме късмет! Дано пък Хасо да греши! — окуражаваше себе си и другарите Ашот.
Овчарчето не каза нищо. Не му се искаше още веднаж да предвещава злото. Но свикнало със стихиите, момчето инстинктивно чувствуваше, че приближава снежна буря.
И наистина. Дивата планинска природа не остави децата да напреднат дори десет крачки. Неочаквано, връхлетя силен пристъп е а вятъра и бодливи иглички сух сняг запръскаха в лицата.