— Повече не мога да търпя! Каквото и да става, аз трябва да изляза оттук и да доведа помощ от село — заяви Ашот, грабна кривака и закрачи решително напред.
Той беше толкова раздразнен от новия неуспех, цялото му младо същество така се бунтуваше срещу злите сили на стихията, че нищо сякаш не беше в състояние да промени безумното му решение.
— Стой, не прави глупости! — дръпна го за палтото Гагик.
— Но ти много добре знаеш, че ако аз не отида, цяла зима ще останем тук! Започва истинската зима, този сняг вече няма да се стопи. Хайде, аз тръгвам. А вие се върнете в пещерата и чакайте. След три-четири часа ще дойде помощ…
Упорството на Ашот беше добре известно на другарите му. Щом веднъж реши нещо, не отстъпва, настоява на своето, та дори и да пострада. Е, нека върви. Кой знае, може пък наистина да си пробие път…
Както вече знаем, пътеката представляваше корниз, но снегът я беше изравнил с отвесната повърхност на скалата. Докато не беше се застудило, по тази наклонена повърхност все още можеше криво-ляво да се ходи. краката на Ашот затъваха в снега, но все пак напипваха твърда опора. Под снега обаче можеше да се крие някаква пукнатина. Нещо повече, пътеката някъде можеше и съвсем да прекъсва… Така или иначе Ашот вървеше смело напред, като напипваше пътя с тоягата, и не откъсваше поглед от скалата вляво, която се извисяваше стръмно нагоре. Отдясно, беше пропаст…
Изтръпнали, другарите следяха със затаен дъх всяка крачка на Ашот. Но не мина много и се случи онова, от което всички се опасяваха. Уж тояжката срещна опора — така поне се стори на момчето, но щом стъпи на тона място, кракът му хлътна. Под снега се оказа празнина; по всяка вероятност корнизът тук прекъсваше.
Ашот не можа да се задържи и падна е лице в снега. Тоягата му се свлече шумно надолу в пропастта, а след нея се подхлъзна по края на скалата и самият Ашот. Той увисна, уловен за някаква издатина, готов всеки момент да падне.
— Дръж се, дръж се! — ужасен извика Гагик и се спусна напред.
Но увиснал над пропастта, Ашот също разбираше какво ще стане, ако разхлаби пръстите си. „Дано само камъкът не се откърти“ — мислеше си той, примрял от страх.
Хасо забеляза, че краката на Гагик треперят и зъбите му тракат от вълнение: в такова състояние той можеше да провали всичко. Отде се взе у овчарчето изведнаж такова хладнокръвие, такава воля?…
— Чакай, аз ще мина отпред! — каза твърдо той, мина внимателно край Гагик, наведе се над Ашот и го улови за рамото.
Дойде на помощ и Гагик. Той се вкопчи в другото рамо на Ашот, като продължаваше да трепери, безсилен да преодолее вълнението си.
— Дръж се здраво, Ашот, не мърдай, че и нас ще повлечеш — външно спокоен се разпореждаше Хасо. — Гагик, опри по-здраво крака си о скалата. Опря ли го? Хайде сега да теглим заедно. Раз… два… Давай, давай!…
Последното „давай“ на Хасо прозвуча радостно, възторжено. След миг само през сълзи и смях те прегръщаха и целуваха спасения от смъртта другар.
— Да седнем, че от радост можем всички да полетим надолу — опомни се Гагик.
Децата седнаха на земята и дълго мълчаха, заслушани в ударите на сърцата си. Полека-лека се успокоиха. Мина и нервната треска на Гагик. Но увисналият над бездната Ашот все още беше пред очите му…
— Хайде, вие се връщайте, а аз все пак ще отида — каза упорито Ашот, след като и тримата се посъвзеха.
Но Гагик го хвана за ръката.
— Макар и да си ни началник, този път няма да ти се подчиним — твърдо заяви той. — Престани…
Ашот се колебаеше. Свободата беше само на двадесетина крачки пред тях. А назад? Назад — мъчителна, пълна с лишения зима
— Не, на четири крака макар, но ще пролази тези двадесет крачки.
Ала току-що преживяният смъртен страх още не беше забравен и след продължителни спорове Ашот се подчини на волята на другарите си.
Колко близка беше свободата, а сега отново е тъй далечна!…
По пътеката, разчистена с цената на неимоверни усилия и отново затрупана със сняг, момчетата се връщаха мълчаливо в Барсовата клисура. Виелицата се усилваше. Вятърът виеше, връхлиташе с все сила и непрекъснато заплашваше да ги събори в пропастта.
Скоро стигнаха до тунела. И той беше натъпкан отново със сняг, засега още сух и пухкав, та краката на децата затъваха. А вятърът навяваше все нови и нови преспи.
— Хайде, докато младото вино още кипи в жилите ни, преминавайте по-смело през тунела — ободряваше другарите си Гагик. — Не се бойте! Щом аз съм след вас, няма нищо опасно…
Започна отчаяна борба между развилнялата се стихия и изтощените деца. Като къртици, които дълбаят подземни ходове, се мъчеха те в тунела, разравяха с ръце снега и най-после излязоха навън. Но вече бе невъзможно да се върви напред. Стъмни се, пътечката не се виждаше, а снежната буря бушуваше бясно и във въздуха се носеха облаци сух като пясък, бодлив сняг.