— Да се скрием тук — предложи Ашот и показа наметена от вятъра вдлъбнатина в скалата, същата, в която бяха прекарали първата нощ в клисурата.
Криво-ляво момчетата се вмъкнаха там и притиснати едно до друго, зъзнаха тук цялата нощ.
Те знаеха, че докато вали сняг, няма да замръзнат. В такова време земята е обвита с одеяло от облаци и студът от всемирното пространство не може да проникне през тях.
… Участта на децата тази нощ не беше, разбира се. завидна, ;но за тях тя не беше и изключителна. Колко по-лоши нощи от тази бяха прекарвали. А когото е бил град от дъжд не се бои. Така казва народната поговорка.
От време на време, когато виелицата поутихваше, от клисурата долитаха тревожните гласове на Саркис:
— Ашот, Гагик, къде сте?…
— Не се страхувайте, нищо ни няма, утре ще се върнем! — отвръщаше Ашот.
Но Саркис, разбира се, нищо не чуваше и с, див глас продължаваше да вика другарите си.
— Тук сме, тук, утре ще се върнем! — крещеше
— Елате си, защо не идвате? — чуваше се отдолу. — Пътят е затворен! Спете!… Утре ще си дойдем! Спете спокойно!…
Тази снежна бурна нощ беше ужасна
ДВАДЕСЕТА ГЛАВА
Снегът валеше, валеше безспир. Запълваше всички вдлъбнатини, процепи, падини, покриваше всички с еднообразна непроходима бяла пелена. Как да налучкат онази тясна пътека, по която и в хубаво време със страх минаваше дори известният айкецорски ловец Арам?…
Измъчените, гладни деца след трескава работа едва разчистиха пътеката и слязоха в клисурата.
До входа на пещерата ги чакаше Саркис, заприличал на каменна статуя, покрита със сняг. Момчето едва не плачеше от мъка, че няма сили да помогне на другарите си, поне храна да им занесе.
А Шушик беше пресипнала, защото през цялото време бе викала на децата да не бързат, да слизат внимателно. При мисълта само, че някой от тях може да се подхлъзне, да падне в пропастта и да се пребие, момичето така плака, че очите й още бяха червени, а клепачите — подути.
Този ден беше тревожен, изпълнен със страшни преживявания и вълнения. Но опасността като че ли бе преминала. Момчетата отново бяха в своята пещера и лакомо унищожаваха приготвеното за тях грозде.
— Здрави ли сте, не се ли разболяхте? — загрижено питаше другарите си Саркис. — Ние тук цяла нощ не спахме, все за вас мислехме…
— Не се разболяхме, ама и здрави не сме — едва се усмихна Ашот.
Той усещаше тъпи болки в гърба, цял се бе схванал, а главата му през нощта беше измръзнала и сега го болеше.
Не по-добре се чувствуваха и другите. Гагик имаше бодежи и едва дишаше, а краката на Хасо се бяха вкочанили от студ — понеже във вдлъбнатината нямаше място за тях, те останаха да стърчат навън.
— Дребна работа! Щом се стоплим — ще мине — успокояваше ги Ашот. — А ти, Шушик, как се чувствуваш? Какво ти е на очите?
— Нищо. Ами ти къде си скъсал панталоните?
— Няма значение, тъкмо ще му е по-хладно! — вместо Ашот отговори Гагик.
Гроздето им се струваше чудесно, някакъв божествен, необикновено вкусен плод. Когато се наядоха до насита и се съвзеха, Гагик реши да поразвесели оклюмалите се другари.
— Добре, че пак се затвори пътеката — каза той. — Знаеш ли, Саркис, ние намерихме дом! Не дом, а цял дворец! В него може да се живее чудесно през зимата. Има врата, прозорец… И е пълен догоре с тлъст пернат шишкебап… А можете ли да си представите, нашият умен главатар решил да се откаже от всички тези удобства и да си върви!… Не! Такава глупост няма да направя. Ще си отида чак когато изядем и последното парченце шишкебап…
— Истина ли е, Ашот? И дом, и шишкебап… — недоумяваше Саркис.
— Да. Ще прекараме някак, не бойте се…
И ето, изплъзнали се от лапите на смъртта, нашите деца бяха отново край огнището. От небето се сипеше непрестанно сняг, беше зима, истинска зима с всичките и несгоди. А вчера? Какъв хубав ден беше вчера! Слънце, ясно небе… И колко малко им оставаше да поработят, за да се измъкнат от клисурата.
Така неочаквано рухнаха всичките им надежди! Невярната природа в диво изстъпление с един замах само провали всичките им планове. Няма що, ще зимуват, изглежда, в Барсовата клисура! Но сега, изпаднали в още пo-голяма беда, децата не бяха така унили, както преди, когато ги свари първият сняг тук. Страхът и отчаянието тогава ги налегнаха изведнъж, макар че времето беше още топло, снегът се топеше и имаше надежда за освобождаване. А сега такава възможност бе изключена. И въпреки това никой не падна духом. Те се научиха да гледат зимата смело в очите, почти предизвикателно. Да, не малко беди прекараха тук. И какво? Предадоха ли се? Не! Всички са живи, здрави, невредими, имат голям опит в борбата с природата, привикнаха на суровия пещерен живот, на студа, на глада, на лишенията. И най-важното, увериха се, че няма да загинат. Ето защо сега никой не изпитваше онзи страх, който ги гнетеше през първите дни.