— Ой, шишкебапът излита! — разтревожено завика Гагик, спусна се към вратата, затвори я и я затисна с гръб.
В дрезгавата светлина на факлите децата видяха, че сводът на пещерата беше осеян с някакви изпъкнали предмети, прилепнали като лястовичи гнезда. Неочаквано едно от „гнездата“ се отлепи, сдоби се с крила и започна да се вие над главите на децата.
— Събуждат се от светлината… Хасо, сложи по-нататък главните! — разтревожи се Ашот.
Намалиха малко пламъка. В пещерата стана тъмно и на Хасо се стори, че тя е обитавана от зли духове. Той отвори ножа си и стоманата заблестя в мъжделивата светлина на факлите. „Сега няма да се приближат“ — успокои се овчарчето. Баща му казваше че дяволите се страхували от острата стомана. — Да си отиваме — предложи Ашот.
— Не ме карай да се срамя! Аз обещах на Шушик… — замоли се Гагик и по източен обичай се поглади по брадата — въображаема, то се знае.
— А какво да правим? Да се качим и да ги свалим от тавана, няма да можем — много е високо. Дали да сложим стълба? Или някаква греда? Но откъде да вземем?
— Не зная, измислете нещо… Поне няколко хванете. Аз пък ще ги занеса на Шушик — то е вече моя работа. Дори мога и да ги изям, уверявам ви!
— И аз няма да си отида. Ако не занесем на моята сестрица да яде, няма да бъда спокоен — заяви решително Хасо.
— Ти, Ашот, казваш, че трябва стълба — рече Гагик. — А не можем ли да се покачим един върху друг? И Хасо отгоре! Хайде, дай да стъпя на раменете ти, а пък Хасо — на моите.
Речено — сторено. Децата застанаха до стената и се качиха едно върху друго. Хасо, който беше най-отгоре, достигаше с ръка по-близко нависналите прилепи.
Като пипна меките студени тела, момчето неволно потръпна. Но гладът и желанието за месна храна надделяха.
Докато пълнеше торбичката, окачена на рамото му, с прилепи, Хасо с учудване забеляза, че нито един не правеше опит да се спаси. И в торбичката дори не мърдаха. „Ама че кротки пиленца!“ — помисли си той с думите на Гагик и скочи на земята.
— Дали няма да изхвърчат, ако извадя дрехата си от дупката над вратата? — попита Гагик.
— Не, те спят дълбоко. Които се събудиха, изхвърчаха вече, а тези няма да се събудят — обясни Ашот.
А Гагик беше взел дрехата си и разговаряше нежно с нея.
— Горката, замръзнала там без мене! Хайде, ела да се стоплиш на гърдите ми — говореше той, докато се обличаше.
— Е, как мислиш, нося ли ти шишкебап? — попита Гагик още от прага на пещерата, — Да знаеш само, Шушик, какъв меден котел и каква паница намерихме — цяло съкровище!
— Чудесно! — зарадва се момичето. — А наистина ли донесе шишкебап?
Но като видя в торбичката загърнатите в мантиите си прилепи, Шушик се извърна с отвращение.
— Месото им е чудесно! — опитваше се да я убеди Ашот. — Те ядат само насекоми.
Но този път беше невъзможно да убедят момичето.
Тогава Саркис пак припомни какво бяха учили в училището. Той каза, че човек не може да живее само с грозде. Гроздето е само „гориво“ за човешкия организъм.
— А освен гориво нужни ни са и белтъчини — авторитетно заяви той. — С какво можем да възстановим силата на отслабналите си мускули?… Само с белтъчини! Това е строителният материал за клетките на нашия организъм.
— Да — подкрепи го и Ашот. — Ако искаме да живеем, трябва да забравим какво е отвращение. И въобще за какво отвращение може да се говори? У нас и костенурката например се смята за мръсно животно, а видяхте ли колко беше вкусна?…
— Как не — издаде напред устни Гагик. — В Париж и жаби ядат, а пък аз в Барсовата клисура да се откажа от прилепи ли?… — Я дай тук един!
Прилепите спяха така дълбоко, че онзи, който Гагик премяташе безцеремонно в ръцете си, не се и помръдна дори. Изглежда, че бе заспал летаргичен сън.
Животното се беше здраво обвило в кожените ципи на крилете си. Така хората се загръщат в плащ или пелерина, когато вади дъжд или когато не искат да ги познаят.
От „плаща“ се показваха само крачката с извити остри нокти. С тях именно прилепите се закачват за сводовете или таваните и увиснали с главата надолу, заспиват зимен сън.
Интересна тема за младия природолюбител!
Ашот беше взел един прилеп, разгъваше предпазливо крилата му и обясняваше на другарите си как животното затваря плътно в мантията органите си за осезание, обоняние и слух и по този начин напълно се изолира от околната среда през време на съня. Така не вижда, не усеща, не чува нищо и спи спокойно.
Когато Ашот „разполови“ прилепа, всички видяха светлосивото му тяло, възкафяво на гърба. Прилепът се събуди и затрепера в ръцете на Ашот.