И Ашот разказа на овчарчето, че някога в нашата страна е имало такива набожни хора, които напускали „грешния свят“ и живеели в усамотение, „в пустинята“, отдадени на пост и молитва. Сигурно такъв отшелник или пустинник, както ги наричали, е бил и човекът, който е живял в тази пещера.
Децата се опитаха да прочетат една страница от молитвеника, но нищо не разбраха — книжката беше напечатана на староарменски църковен език, който освен свещениците и филолозите почти никой не знае.
— Какъв е пък този език? — учуди се Шушик. — Аз само две думи разбрах: „утро“ и „слънце“… Ашот, погледни: една. две, три… Тридесет и шест строфи и пред всяка има букви: А, Б, В, и така до края. Цялата арменска азбука!
— Сигурно по тях отшелниците са си държали сметка за молитвите — обясни Ашот.
— Ех, ами че и ние станахме истински отшелници! — засмя се Гагик. — Само кръст и молитвеник ни липсваха! Хайде да се помолим и да се заловим с „пилетата“…
ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Да, след големите бури и тежката борба през този ден, изглежда, че настъпи примирие. Децата не знаеха какво още им готви природата на Барсовата клисура. Макар и да чувствуваха, че това примирие е временно, все пак се поуспокоиха. Умният пълководец винаги използува затишието, за да се подготви за отблъскване на нови атаки.
Децата решиха веднага да се преселят в Пещерата на отшелника и да си създадат в нея всички условия, необходими за презимуването.
Най-напред пренесоха оръжието, глиненото гърне на Гагик и останалите съчки, колкото имаха. После преместиха в новото жилище постелите, като натъпкаха рубашките си със сухи листа. След листата дойде ред на меките елови клони. Така, като направиха няколко курса от новата пещера до старата и обратно, децата утъпкаха в снега тясна пътечка и вече не беше трудно да заведат на новото място и болните си другари. Миналия път Шушик едва се беше върнала от Пещерата на отшелника и толкова се беше изморила, че не можеше да ходи без помощта на другарите си.
— Ела, Шушик джан, ела, аз братски ще те пренеса на мощния си гръб — предложи Гагик.
Но момичето отказа. Сама, с неуверени крачки, тя стигна до прага, но изведнъж се спря.
— Ах, без малко да забравя таралежчето!… Да вървим, миличък… Ашот, виждаш ли! По цял ден само спи, заровен в листата, а нощем тича и търси да яде.
Момичето се върна, намери в ъгъла на пещерата таралежчето и го взе в полата си. Свикнало с господарката си, то вече не се свиваше на бодливо кълбо, а с черната си муцунка душеше ръката на Шушик.
— На, хапни си грозде.
Зверчето сумтеше и ядеше всичко, каквото му даваха, но най-много обичаше гроздето.
Когато таралежчето се наяде, всички тръгнаха. Болните едва вървяха и докато стигнат до новото жилище, стана късно. Шушик веднага постла с много сухи листа една вдлъбнатина в стената и направи гнездо за своя любимец. А момчетата се заеха да гласят леглата да уреждат новото си жилище. С брадвата на отшелника те насякоха дърва; почистиха глинената делва, напълниха я със сняг и я сложиха край огъня.
Напоследък Шушик позакрепна и можеше да върши по-лека домакинска работа. Сега щеше да готви супа.
Без крилата прилепът не е пo-голям от врабче. Колко да сложат в котела? За да се нахрани човек, трябват поне десетина… Гагик отпусна на момичето необходимото количество прилепи, а останалите преброи и прибра някъде навътре в пещерата. Там беше толкова студено, че оставената от тях вода бе замръзнала.
След обяда заговориха за дневната дажба.
— По четири на човек, всичко двадесет прилепа на ден — направи сметка Ашот.
— Слушай, момче, я ни дай да си хапнем както трябва — опитваше се Гагик да убеди пестеливия си началник.
— Ти какво ще кажеш? — обърна се Ашот към Саркис.
Саркис дремеше свит край огъня и не взимаше участие в разговора.
— Аз ли?… Аз мисля, че винаги е по-добре повече, отколкото по-малко.
— Ура, Саркис вече започна да се шегува! — зарадва се Гагик.
Хасо си мълчеше скромно, а когато попитаха Шушик, тя само сви рамене:
— Откъде да зная?
Но ясно беше, че и тя споделя мнението на Гагик, тъй като след болестта гладът я мъчеше още повече.
— Не, другари — каза решително Ашот, — който бавно ходи, далеко стига. Трябва да определим дневна норма и да не я нарушаваме.
Нямаше как, съгласиха се. Децата пресметнаха, че ако изяждат по двадесет прилепа на ден, ще имат „месни“ запаси почти за цял месец. Е, разбира се, не е изключена възможността и от „странични“ продоволствени постъпления. Защо например да не се опитат да наберат още грозде изпод снега? Ето че и времето е хубаво.